— Господи. Това наистина е цинично.
Бил сви рамене.
— Повечето пенсионирани учители са си циници, Ралф. Виждаме как децата влизат в училището тъй млади и силни, толкова сигурни, че техният живот ще бъде различен, и след това виждаме как забъркват каши точно както са направили родителите им и техните родители. Мисля, че Хелън пак ще се върне при него и Ед ще мирува известно време, а след това отново ще я пребие и тя отново ще избяга. Също като някоя от онези глупави кънтри-песни, които се въртят на джукбокса в закусвалнята на Ники, и някои хора трябва да слушат тази песен доста дълго, преди да решат, че им е омръзнала. Но Хелън все пак е умна млада жена. Мисля, че ще й трябва само още един куплет.
— Но този куплет може да се окаже фатален — промълви Ралф. — Тук не става дума за пиян съпруг, който се прибира вкъщи в петък вечер и пребива жена си, защото е изгубил заплатата си на покер и тя е дръзнала да му се скара.
— Зная — съгласи се Макгавърн, — но ме попита за моето мнение и ти го казах. Мисля, че на Хелън ще й трябва още едно кръгче с въртележката, преди да събере сили да слезе от нея. А даже и след това те може да продължат да се сблъскват. Градът ни все пак е доста малък. — Замълча и огледа улицата с присвити очи. — О, я виж — каза той, повдигайки лявата си вежда. — Нашата Лоуис. Красива е като нощта.
Ралф му хвърли предупредителен поглед, който съседът му не видя, или се престори, че не вижда. Стана, отново докосвайки с пръсти мястото, където трябваше да бъде сламената му шапка, и слезе по стъпалата, за да я посрещне на алеята.
— Лоуис! — извика и падна на коляно пред нея с театрално протегнати ръце. — Как искам наште два живота да бъдат скрепени със звездните окови на любовта! Да свържем в брак ний нашите съдби и нека те отнеса към непознатите страни във златната каляска на чувствата ми огнени!
— Брей, за меден месец ли става дума, или само за една нощ? — запита го Лоуис, усмихвайки се неуверено.
Ралф ръгна Макгавърн в гърба.
— Ставай, шуте! — каза той и пое от Лоуис малката чанта. Погледна вътре и видя три кутийки бира.
Макгавърн се изправи.
— Извинявай, Лоуис. Съчетанието от летния здрач и твоята красота извика тез слова у мен. С други думи, пледирам за временна загуба на разума.
Тя му се усмихна и се обърна към Ралф:
— Току-що научих какво се е случило и побързах да дойда. Бях у Лъдлоу целия следобед и играх покер с приятелките ми. — И без да поглежда към Макгавърн, Ралф знаеше, че лявата му вежда — онази, която казваше: „Покер с приятелките! Колко прекрасно и съвършено характерно за нашата Лоуис!“ — е вдигната максимално нагоре. — Хелън добре ли е?
— Да. Е, не съвсем — ще я задържат тази нощ в болницата — но няма опасност за нея.
— А детето?
— Добре е. Взе го една приятелка на Хелън.
— Е, тогава да седнем на верандата, за да ми разкажете всичко подробно. — Хвана Ралф и Макгавърн под ръка и ги поведе обратно по алеята. Така изкачиха стъпалата към верандата, като двама стари мускетари, повели жената, за чиято благосклонност си бяха съперничили в дните на тяхната младост. Когато Лоуис се настани в своя люлеещ се стол, уличните лампи по Харис Авеню се включиха и заблестяха в мрака като двойна перлена огърлица.
6.
Тази нощ Ралф заспа секунди след като главата му допря възглавницата, и се събуди отново в 3:30 сутринта; денят беше петък. Веднага разбра, че и дума не може да става да заспи отново; по-добре да отиде и да седне на люлеещия се стол във всекидневната.
Все пак полежа още малко, гледайки нагоре в тъмното, опитвайки се да си спомни съня си. Не можа. Спомняше си само, че в него участваше Ед… и Хелън… и Розали, кучето, което понякога виждаше да куцука нагоре-надолу по Харис Авеню, преди да се появи Пит вестникарчето.
Дорънс също участваше в съня. Не го забравян.
Да, точно така. Сякаш някакъв ключ се бе превъртял в ключалката и Ралф изведнъж си спомни странните думи на Дорънс по време на спречкването между Ед и шофьора на камиона… думите, които не бе могъл да си спомни вечерта. Той, Ралф, държеше Ед, опитвайки се да го притисне към изкривения преден капак на колата му, а Дорънс беше казал…
(Не бих)
… че Ралф трябва да престане да го докосва.
— Каза ми, че ръцете ми не се виждат — измърмори той и спусна крака на пода. — Точно това беше.
Поседя на леглото известно време с наведена глава, със смешно щръкнала коса. Най-накрая нахлузи чехлите си и се затътри към всекидневната, за да дочака там изгрева на слънцето.