Понякога, когато се опитам да мисля за бъдещето, пред очите ми изникват зловещи картини. Виждам как с Нат стоим на опашка за безплатна храна или как влизам в приюта за бездомници на Трета улица с детето на ръце. Когато си мисля такива неща, започвам да треперя и понякога плача. Зная, че е глупаво; завършила съм библиотекарство, за Бога, но просто не мога да се спра. И знаеш ли какво ме крепи, когато се появят тези ужасни образи? Онова, което ми каза, когато ме отведе зад тезгяха в «Червената ябълка» и ме сложи да седна. Каза ми, че имам много приятели в квартала и че ще успея да превъзмогна сполетялото ме нещастие. Зная, че имам поне един приятел. Един много верен приятел.
Писмото бе подписано: С обич, Хелън.“
Ралф избърса сълзите от ъгълчетата на очите си — напоследък май се разплакваше и от най-малкото нещо; сигурно причината за това бе, че е толкова уморен — и прочете послеслова, който бе сбутала на края на листа и в полето:
„Бих се радвала, ако можеше да ме посетиш, но тук не се допускаш мъже поради разбираеми причини. Дори не ни позволяват да разкриваме точното местонахождение на дома! X.“
Ралф поседя минута-две с писмото в скута си, загледан към Харис Авеню. Беше последният ден на август и лятото все още не си бе отишло, но листата на тополите бяха започнали да посребряват и във въздуха вече се усещаше първият студен полъх. Надписът на витрината на „Червената ябълка“ гласеше: УЧИЛИЩНИ ПОСОБИЯ ОТ ВСИЧКИ ВИДОВЕ! ЗАПОВЯДАЙТЕ ПРИ НАС! А в една голяма стара ферма, където малтретираните жени отиваха, за да се опитат да започнат нов живот, Хелън Дипно миеше капаците на прозорците и ги подготвяше за поредната дълга зима.
Той внимателно пъхна писмото обратно в плика, опитвайки се да си спомни от колко време бяха женени Ед и Хелън. Навярно от шест-седем години. Каролин щеше да знае със сигурност.
„Колко ли смелост се иска да изореш с трактор посевите, които си отглеждал в продължение на шест-седем години? — запита се той. — Колко ли смелост се иска, за да направиш това, след като си прекарал толкова време да се учиш как да подготвяш почвата, кога да засяваш, да поливаш и кога да жънеш? Колко ли смелост, за да си кажеш: «Трябва да се откажа от този грах, не е полезен за мен, по-добре да опитам с пшеница или боб.»“
— Много — каза той на глас, отривайки отново ъгълчетата на очите си. Много голяма смелост се иска, ето какво мисля.
Изведнъж ужасно му се прииска да види Хелън, да повтори онова, което тя бе чула от него и което смътно си спомняше, че е казал: „Ще се оправиш, всичко ще се нареди, имаш много приятели в квартала.“
— Много съм я успокоил, няма що — каза Ралф на глас. Това, че получи новини от Хелън, явно бе свалило огромен товар от плещите му. Стана, пъхна писмото в задния си джоб и тръгна по Харис Авеню към мястото за пикници. Ако имаше късмет, може би щеше да намери Фей Шапен или Дон Вийзи и да изиграе партия шах.
2.
Писмото на Хелън не облекчи безсънието на Ралф. Буденето по никое време продължи и когато дойде Денят на труда, очите му се отваряха в 2:45 сутринта. Около десети септември — денят, в който отново арестуваха Ед Дипно, този път още с петнайсет души — Ралф спеше средно по три часа на денонощие и имаше чувството, че го изучават под микроскоп. „Аз съм мъничък едноклетъчен организъм“ — мислеше си той, докато седеше на креслото, вторачил поглед в Харис Авеню. Искаше му се да има сили да се засмее.
Списъкът му от сигурни и безпогрешни домашни церове продължи да нараства. Струваше му се, че може да напише забавна книжка по този въпрос, ако, разбира се, се наспеше достатъчно, за да е в състояние да подреди мислите се. Засега се справяше сравнително добре — всеки ден обуваше един и същ чиф чорапи — и мислите му постоянно се връщаха към нечовешките усилия, които положи да намери пакетче с бульон в кухненското шкафче в деня, когато пребиха Хелън. Оттогава не бе изпадал до това състояние, защото успяваше поне да дремне всяка нощ. Но ужасно се страхуваше, че може пак да стигне дотам — а вероятно и отвъд, ако нещата не се подобряха. От време на време, когато в четири и половина сутринта седеше в креслото, можеше да се закълне, че усеща как мозъкът му пресъхва.
Методите за лечение варираха от най-изтънчените до абсурдните. Най-уместният пример за първите бяха цветните брошури, които рекламираха чудесата на Института по изследване на съня в Сейнт Пол; Минесота. Добър пример за вторите беше Магическото око — амулет, служещ за всякакви цели, който продаваха в супермаркетите чрез таблоидни издания като „Нешънъл Инкуайърър“ и „Инсайд Вю“. Сю, продавачката в „Червената ябълка“, му подари един от тях. Ралф погледна нескопосно нарисуваното синьо око, вторачило се в него от медалиона (който вероятно първоначално е бил жетон за покер), и го напуши неистов смях. Успя да го сподави, докато се прибра на безопасност в апартамента си на отсрещната страна на улицата, и беше много благодарен за това. Сериозността, с която Сю му го даде — заедно със скъпата на вид златна верижка — загатваше, че амулетът й е струвал доста пари. Тя се отнасяше към Ралф с нещо подобно на страхопочитание, откакто двамата спасиха Хелън. Това го караше да се чувства неудобно, но нямаше представа какво да направи по въпроса. Нямаше да му стане нищо, ако носи медальона, така че Сю да вижда очертанията под ризата му. Но амулетът не му помогна да спи.