— Чу ли за онова нещо в болницата? — попита тя.
— Не беше в болницата и не беше „нещо“ — сопна й се Макгавърн, — а демонстрация. Поне така го наричат. Състоя се в „Грижи за жената“, която всъщност е зад болницата. Арестуваха неколцина, но явно още никой не знае за това.
— Единият беше Ед Дипно! — задъхана изрече Лоуис. Макгавърн й хвърли поглед, изпълнен с възмущение.
Очевидно мислеше, че той трябва да съобщи тази новина.
— Ед! — сепнат възкликна Ралф. — Но той е във Фреш Харбър.
— Грешиш — поправи го Макгавърн.
Смачканата мека шапка му придаваше леко непристоен вид, като на вестникар от криминална драма от четирийсетте. Ралф се зачуди дали още не е намерил сламената си капела, или просто я е прибрал за есента.
— Днес Ед за пореден път ще посети нашия прекрасен градски затвор.
— Какво точно се случи?
Ала никой от двамата не знаеше. Засега историята беше само слух, който се бе разпространил из парка като заразна болест, и беше интересна за тази част на града, защото засягаше Ед Дипно. Мари Калан бе казала на Лоуис, че демонстрантите хвърляли камъни и затова ги арестували. Според Стан Ебърли, който бе разказал накратко историята на Макгавърн, някой — може би Ед, а може би друг — цапардосал с палка двама лекари, докато вървели по пасажа между „Грижи за жената“ и задния вход на болницата. Всъщност пасажът беше обществен и се бе превърнал в любимо свърталище на противниците на абортите през седемте години, през които в „Грижи за жената“ правеха аборти по желание.
Двете версии на историята бяха толкова неясни и противоречиви, че Ралф с основание се надяваше никоя от тях да не е вярна. Сигурно ставаше дума само за неколцина ентусиасти, които са били арестувани за нарушение на обществения ред или нещо подобно. Подобни неща се случваха в градчета като Дери. Слуховете нарастваха лавинообразно, докато се предаваха от уста на уста.
Въпреки това Ралф не можеше да се отърси от чувството, че този път случаят е по-сериозен — може би защото и в двете версии се споменаваше името на Ед Дипно, който не беше обикновен демонстрант против абортите. В края на краищата той бе отскубнал кичур коса от главата на съпругата си, бе разбил зъбите й и бе насинил скулата й само защото бе видял името й под една петиция на „Грижи за жената“. Ед изглеждаше искрено убеден, че някой, обявил се за Пурпурния крал — според Ралф страхотно прозвище за професионален борец — се разхожда из Дери и поданиците му извозват неродените си жертви вън от града с камиони (плюс няколко пикапа с ембриони, натъпкани във варели с надпис „ПРОТИВ ПЛЕВЕЛИ“). Не, Ралф смяташе, че ако Ед е бил там, вероятно не става дума само за някой случайно халосан по главата с протестен лозунг.
— Да отидем у нас — внезапно предложи Лоуис. — Ще се обадя на Симон Кастонги. Племенницата й е администраторка в „Грижи за жената“. Ако някой знае точно какво се е случило тази сутрин, това е Симон. Сигурно вече е говорила с Барбара.
— Тъкмо отивах в супермаркета — подхвърли Ралф. Това, разбира се, беше лъжа, но дребна, защото супермаркетът се намираше до „Райт Ейд“. — Защо да не се отбия у вас на връщане?
— Добре — усмихна му се тя. — Ще те чакаме след няколко минути. Нали. Бил?
— Да — отговори Макгавърн и неочаквано я притегли в обятията си. Наложи се малко да се протегне, но се справи. — А през това време ще бъдеш изцяло моя. Ах, Лоуис, колко бързо отлитат тези приятни мигове!
Група млади жени, разхождащи бебета в колички, ги наблюдаваха, вероятно привлечени от жестовете на Лоуис, която имаше склонността да размахва ръце, когато е развълнувана. И сега, когато Макгавърн се приведе и я погледна с подправеното обожание на лош актьор, завършваш изпълнението на сценично танго, една от майките каза нещо на друга и двете се засмяха — пронизителен и недружелюбен звук, който прозвуча като стържене на тебешир по черна дъска или на вилица по порцеланова мивка. „Погледни онези странни старчоци — сякаш казваха те, — виж ги как се правят на млади.“
— Престани, Бил! — рече Лоуис, после се изчерви. И може би не само защото Бил пак правеше обичайните си номера. Тя също бе чула смеха. Както несъмнено и Макгавърн, но той мислеше, че се смеят заедно с него, а не на него. Понякога, уморено разсъждаваше Ралф, самочувствието може да бъде защита. Макгавърн пусна Лоуис, сетне свали шапката си, размаха я пред гърдите си и театрално се поклони. Лоуис беше твърде заета да проверява дали копринената й блуза е напъхана под колана на полата и не му обърна внимание. Руменината й вече избледняваше и тя изглеждаше зле. Ралф се надяваше, че не се е разболяла от нещо.