— Ела, ако можеш — тихо му каза тя.
— Ще дойда, Лоуис.
Макгавърн я прегърна през кръста — този път в жест на искрена приятелска обич — и двамата тръгнаха по улицата. Наблюдавайки ги, Ралф внезапно бе обзет от силно чувство за deja vu — сякаш ги бе виждал в същата поза на друго място. Или в някой друг живот. После, когато Бил отдръпна ръката си и прекъсна илюзията, Ралф се сети — напомняше му за Фред Астер, който водеше чернокосата и възпълничка Джинджър Роджърс към един дансинг в малък град, където щяха да танцуват под звуците на музиката на Джеръм Кърн или може би на Ървинг Бърлин.
„Странно — помисли той, насочвайки се към супермаркета, — Бил Макгавърн и Лоуис Шаси са толкова далеч от Фред Астер и Джинджър Роджърс, колкото…“
— Ралф? — извика Лоуис и той се обърна.
Двамата вече бяха на отсрещния тротоар и колите, които минаваха по Елизабет Стрийт, му пречеха да ги вижда добре.
— Какво?
— Изглеждаш по-добре! Отпочинал. Спиш ли най-после?
— Да — отговори той, като си мислеше: „още една благородна лъжа“.
— Нали ти казах, че ще се почувстваш по-добре след смяната на сезоните? Ще се видим след малко.
Тя размаха пръсти и Ралф изумен видя яркосините диагонални линии, които струяха от изрязаните й, но грижливо оформени нокти. Приличаха на дири от реактивен самолет. По дяволите…
Затвори очи, сетне отново ги отвори. Нищо. Само гърбовете на Бил и Лоуис, които вървяха на отсрещната страна на улицата. Нищо такова.
Отмести очи към тротоара и видя, че Бил и Лоуис оставят следи — като отпечатъците от стъпки в стария наръчник по танци на Артър Мъри, който в миналото можеше да се поръча по пощата. По-големите, но странно изящни стъпки на Макгавърн бяха тъмно маслиненозелени. Блестяха на тротоара и Ралф, който стоеше на отсрещната страна на Елизабет Стрийт, зяпнал от изумление, изведнъж осъзна, че от стъпките се издигат тънки струйки цветен дим. Или може би пара. По улицата изрева един градски автобус, който препречи полезрението му, и щом отмина, стъпките бяха изчезнали. На тротоара нямаше нищо освен нарисуваното с розов тебешир сърце и думите САМ + ДИЙНИ — ВИНАГИ ЗАЕДНО.
„Следите не са изчезнали, Ралф, а просто никога не са били там. Знаеш това, нали?“
Да, знаеше го. Илюзията, че Бил и Лоуис приличат на Фред Астер и Джинджър Роджърс бе обсебила съзнанието му. В еволюцията на тази идея към халюцинация за призрачни стъпки по тротоара, като следите, нарисувани в танцовата схема на Артър Мъри, имаше някаква странна логика. Ралф се изплаши. Сърцето му биеше твърде силно и когато за миг затвори очи, за да се успокои, видя онези дири, струящи от размаханите пръсти на Лоуис като яркосин дим от реактивен самолет.
„Трябва да спя повече — помисли той. — На всяка цена. Не го ли направя, ще започне да ми се привижда какво ли не.“
— Точно така — измърмори, докато отново се насочваше към аптеката. — Какво ли не.
3.
След десет минути Ралф стоеше пред аптека „Райт Ейд“ и съзерцаваше окачената от тавана табелка. „В «РАЙТ ЕЙД» ЩЕ СЕ ПОЧУВСТВАТЕ ПО-ДОБРЕ!“ Надписът сякаш внушаваше, че доброто състояние е цел, постижима от всеки разумен и старателен потребител. Ралф се съмняваше в това.
Реши, че там продават лекарства на едро. Осветените от неонови лампи пътеки бяха дълги колкото улеи за боулинг и излагаха на показ всичко — от тостери до картинни ребуси. След кратко проучване той стигна до извода, че лавиците на пътека 3 съдържат повечето от патентованите лекарства и вероятно са най-добрият му избор. Бавно тръгна към рафта с надпис „Лекарства за стомах“, помота се из царството на аналгетиците и бързо прекоси владенията на слабителните. И там, между слабителните и таблетките за храносмилане, спря.
„Това е последният ми патрон. После остава само доктор Личфийлд. И ако и той ми предложи да дъвча восъчни пити или да пия чай от лайка, вероятно ще се побъркам и тогава ще го спасяват не само медицинските сестри, но и администраторката.“
Надписът над тази секция от пътека 3 гласеше: ПРИСПИВАТЕЛНИ.
Ралф не употребяваше патентовани лекарства (инак би дошъл тук много по-рано) и не знаеше точно какво да очаква, но на лавиците със сигурност липсваше онова крещящо и почти неприлично изобилие от медикаменти. Погледът му се плъзна по опаковките (повечето в успокояващо синьо), прочитайки имената. Много от тях му се видяха странни и леко зловещи.
„Заблуждаваш се — помисли си той. — Никой от тези церове няма да ти подейства. Време е да престанеш да се будалкаш, нали? Щом започна да виждаш цветни стъпки по тротоара, трябва да отидеш на лекар.“
И после чу гласа на доктор Личфийлд — толкова ясно, сякаш в главата му прозвуча магнетофон. „Съпругата ти страда от главоболие, дължащо се на напрежение, Ралф. Неприятно и болезнено, но не застрашава живота. Мисля, че ще се справим с проблема.“