Неприятно и болезнено, но не застрашава живота — да, точно така бе казал. Сетне написа рецепта за първата купчина безполезни хапчета, докато малката бучка от несвойствени клетки в главата на Каролин продължаваше да изпраща унищожителните си микровзривове. Може би доктор Джамал имаше право — още тогава е било твърде късно. Ами ако той дрънкаше врели-некипели и не разбираше от медицина, а само се опитваше да се спогажда с хората и да не предизвиква сътресения? Ралф не знаеше и никога нямаше да го разбере. Сигурен бе в едно — Личфийлд изчезна от живота им в момента, когато им предстоеше да изпълнят последните две брачни задължения — тя да умре, а Ралф да наблюдава агонията й.
„Това ли искам да направя? Да отида при Личфийлд и да го наблюдавам пак как изважда бланките за рецепти?“
„Може би този път ще успее да помогне.“ Едновременно с тази мисъл той машинално протегна ръка и взе от лавицата кутийка приспивателни хапчета. Отдалечи я от очите си, бавно зачете дребните букви и стигна до съставките. Нямаше представа как се произнасят повечето сложни думи, още по-малко дали лекарството ще му помогне да спи.
„Да — отговори той на гласа, — може би този път ще се получи. Но вероятно разрешението е да намеря друг лекар…“
— Желаете ли помощ? — попита някой.
Ралф се готвеше да остави кутийката слийпиникс и да вземе нещо, което да не звучи зловещо, като романа „Сфинкс“ на Робин Кук, когато гласът заговори. Той подскочи и събори на пода дузина опаковки.
— Ах, съжалявам… Толкова съм непохватен — извини се той и се обърна.
— Съвсем не. Вината е изцяло моя.
И преди Ралф да направи нещо повече, освен да върне три кутийки с хапчета на местата им, мъжът в бялата престилка, който го бе заговорил, нареди останалите със скоростта на комарджия, раздаващ карти за покер. Според табелката на гърдите му, това беше Джо Уайзър, фармацевт в „Райт Ейд“.
— И така — рече Уайзър, като избърса ръце и се обърна към Ралф с приятелска усмивка, — да започнем отначало. Мога ли да ви помогна с нещо? Изглеждате малко объркан.
Първоначалната реакция на Ралф — раздразнение, че са го обезпокоили, докато водеше задълбочен и смислен разговор със себе си — бе заменена с предпазлив интерес.
— Ами, не знам — отговори той и посочи наредените опаковки със сънотворни хапчета. — Действат ли наистина?
Уайзър се ухили още по-широко. Беше висок мъж на средна възраст с бяла кожа и оредяваща кестенява коса, сресана на път по средата. Протегна ръка и Ралф, който понечваше да върне учтивия жест, изведнъж се почувства стегнат в хватката му.
— Аз съм Джо — представи се фармацевтът и посочи позлатената табелка със свободната си ръка. — Едно време бях Джо Уайз, но сега съм по-възрастен и Уайзър.6
Това явно беше стара шега, но не бе загубила пикантността си за Джо, който се изсмя гръмогласно. Ралф се усмихна вежливо и малко притеснено. Ръката на Уайзър беше силна и той се опасяваше, че ако фармацевтът го сграбчи по-силно, може да счупи пръстите му. За миг му се прииска да се бе обърнал за съвет към Пол Дъргин. После Уайзър стисна енергично два пъти ръката му и я пусна.
— Аз съм Ралф Робъртс. Приятно ми е да се запознаем, господин Уайзър.
— И на мен. А сега по въпроса за въздействието на тези хубави продукти. Позволете да ви отговоря с въпрос. Мечката ака ли в телефонна кабина?
Ралф избухна в смях.
— Едва ли — каза той, когато беше в състояние да говори.
— Точно така — рече Уайзър и погледна приспивателните — стена в различни оттенъци на синьо. — Слава Богу, че съм фармацевт, а не амбулантен търговец, господин Робъртс. Бих умрял от глад, ако трябваше да продавам от врата на врата. От безсъние ли страдате? Питам отчасти защото разглеждате приспивателните, но предимно защото сте пребледнял и под очите ви има сенки.
— Господин Уайзър, ще бъда най-щастливият човек на света, ако поне една нощ спя пет часа. Съгласен съм дори на четири.
— Откога страдате от безсъние, господин Робъртс? Или предпочитате да ви наричам Ралф?
— Ралф.
— Добре. А аз съм Джо.
— Мисля, че от април. Един месец или шест седмици след смъртта на съпругата ми.
— Божичко, съжалявам, че си изгубил съпругата си. Моите съболезнования.
— Благодаря — каза Ралф и повтори баналния израз. — Много ми липсва, но се зарадвах, когато страданията й свършиха.
— Но сега ти страдаш. Колко време… Чакай да видя — рече Уайзър и бързо започна да брои на пръсти. — Вече половин година.