Изведнъж старецът осъзна, че е привлечен от пръстите му. Този път не видя пушечна диря от реактивен самолет. Връхчето на всеки пръст сякаш беше обвито от яркосребриста мъгла — досущ станиол, но прозрачен. Отново се замисли за Каролин и си спомни за призрачните миризми, които миналата есен тя се оплакваше, че доловя — на карамфил, на канални мръсотии и на прегорял бекон. Може би Ралф също имаше тумор, който сигнализираше за съществуването си, ала не с главоболия, а с безсъние.
„Самодиагнозата е празна работа, Ралф. Защо не зарежеш това?“
Погледът му решително се върна на едрото дружелюбно лице на Уайзър. Там нямаше сребриста мъгла. Беше почти убеден в това.
— Точно така. От половин година. Струва ми се повече. Всъщност много повече.
— Да си забелязал някаква повтаряща се схема? Обикновено има такива. Имам предвид, въртиш ли се в леглото, преди да заспиш или…
— Будя се преждевременно.
На лицето на Уайзър се изписа изумление.
— Предполагам, че си прочел някоя и друга книга по въпроса.
Ако Личфийлд бе направил подобна забележка, Ралф би доловил снизходителност в тона. Но от устата на Джо Уайзър това прозвуча като искрено възхищение.
— Прочетох всичко, което намерих в библиотеката, но там няма много и нищо не ми помогна.
— Ами, нека да ти кажа какво знам аз по въпроса. Само ме потупай, ако навляза в територия, която вече си изследвал. Между другото, кой е домашният ти лекар?
— Личфийлд.
— Аха. И обикновено купуваш лекарства от „Рексал“?
— Да.
— Тогава днес си инкогнито тук.
Ралф се изчерви… после се ухили.
— Да, нещо такова.
— Ясно. И не е необходимо да те питам дали си ходил при Личфийлд, нали? Ако беше споделил проблема си с него, сега нямаше да разглеждаш чудесния свят на лекарствата, които се купуват без рецепта.
Ралф се засмя и яркосребристият облак, който се сгъстяваше пред Джо Уайзър, се разсея.
Фармацевтът се вторачи някъде покрай слабителните и аналгетиците. Сетне отново погледна Ралф.
— За човек, който се буди преждевременно като теб, тези неща са напълно безполезни. По-добре пий по малко алкохол или използвай някое от онези микровълнови апаратчета, които продават по каталог. Но като те гледам, предполагам, че си изпробвал и двете.
— Да.
— Както и около две дузини други старовремски домашни церове.
Ралф се засмя отново. Този тип му харесваше все повече.
— Така е.
— Да, виждам, че си упорит — отбеляза Уайзър и посочи сините кутийки. — Това са само антихистамини. Използва се страничният им ефект — антихистамините действат приспивателно. В указанията обикновено пише да не ги взимаш, ако шофираш. За хора, които страдат от безсъние само от време на време, тези таблетки може и да окажат въздействие. Но на теб няма да ти повлияят, защото проблемът ти е не да заспиш, а да спиш по-дълго, нали?
— Да.
— Може ли да ти задам един деликатен въпрос?
— Разбира се.
— Имаш ли проблем с доктор Личфийлд относно това? Може би се съмняваш в способността му да разбере колко те изнервя безсънието.
— Да — радостно отговори Ралф. — Мислиш ли, че трябва да отида при него? И да се опитам да му обясня така, че да ме разбере?
Уайзър сигурно щеше да отговори положително на този въпрос и в края на краищата Ралф щеше да посети Личфийлд. На неговите години беше лудост дори да си помисли да търси друг лекар.
„Можеш ли да кажеш на доктор Личфийлд, че ти се привиждат разни неща? За сините струйки дим, излизащи от пръстите на Лоуис Шаси? За стъпките на тротоара? За сребристата мъгла около пръстите на Джо Уайзър? Наистина ли ще разкажеш на Личфийлд всичко това? И ако не си в състояние да го направиш, защо изобщо ще ходиш при него — въпреки че този човек може да те посъветва да постъпиш така?“
Но Уайзър го изненада, като смени темата:
— Сънуваш ли още?
— Да, дори много, като се има предвид, че спя само по четири часа на денонощието.
— Сънищата ти имат ли някаква последователност, независимо колко са шантави, или са само безразборна смесица от образи?
Ралф си припомни съня от предишната нощ. Той, Хелън Дипно и Бил Макгавърн играеха на фризби насред Харис Авеню. Хелън носеше сандали с дебели подметки, а Бил — фланелка, на която беше нарисувана бутилка водка. Надписът гласеше: „Абсолютно най-добрата“. Фризбито беше яркочервено, на флуоресцентни зелени ивици. После се появи кучката Розали. Избелялата синя кърпа, която някой бе вързал на врата й, се развяваше, докато тя, накуцвайки, се приближаваше към тях. Изведнъж подскочи високо, захапа фризбито и хукна нанякъде. Ралф понечи да се втурне след нея, но Макгавърн рече: „Спокойно, за Коледа ще получим цял кашон фризбита.“ Ралф се обърна към него с намерението да изтъкне, че до Коледа остават три месеца, и да попита какво, по дяволите, ще правят, ако искат да играят на фризби през това време, но преди да го стори, сънят свърши или се превърна в друг, не толкова живописен въображаем филм.