— Ако те разбирам правилно — отговори той, — онова, което сънувам, е… логично.
— Добре. Освен това искам да знам дали са ясни. Такива сънища отговарят на две изисквания. Първо, човек знае, че сънува. И второ, често можеш да влияеш на посоката, която взима сънят. Не си само пасивен наблюдател.
Ралф кимна.
— Разбира се. И такива сънувам. При това доста често напоследък. Точно си мислех за снощния. Едно бездомно куче, което често виждам на улицата, отнесе фризбито, с което играехме. Вбесих се, че прекъсва играта ни, и го „накарах“ да пусне фризбито чрез мисълта си. Нещо като телепатична заповед. Разбираш ли?
Ухили се смутено, но Уайзър кимна делово.
— Е, успя ли?
— Този път не, но мисля, че съм го правил в други сънища. Ала не съм сигурен, защото повечето избледняват веднага щом се събудя.
— Така е с всекиго. Съзнанието се отървава от тях и ги складира някъде в краткотрайната памет.
— Знаеш доста по този въпрос, нали?
— Безсънието ме интересува много. В колежа написах две изследвания за връзката между сънищата и смущенията в съня — рече Уайзър и погледна часовника си. — Сега е почивката ми. Искаш ли да изпием по едно кафе и да хапнем ябълков пай? Наблизо има едно заведение, където правят фантастични сладкиши.
— Съгласен съм, но предпочитам оранжада. Опитвам се да намаля кафето.
— Разбираемо, но напълно безполезно — жизнерадостно отбеляза Уайзър. — Проблемът ти не е в кофеина.
— Предполагам… но тогава каква е причината?
До този момент успяваше да прикрие нотката на отчаяние в гласа си, но сега тя ясно се долови.
Уайзър го потупа по рамото и го погледна добродушно.
— Точно за това ще говорим. Да вървим.
ПЕТА ГЛАВА
1.
— Мисли за това по следния начин — започна да обяснява Уайзър пет минути по-късно.
Седяха в едно ресторантче, което се наричаше „Изгрев, залез“. Заведението беше прекалено модерно за Ралф, който харесваше едновремешните ресторанти, където миришеше на прегоряла мазнина, но сладкишът си го биваше, а кафето — макар да не бе като онова, приготвено от Лоуис Шаси — беше горещо и силно.
— По кой начин? — попита той.
— Има някои неща, към които човечеството се стреми. Не онези, които са влезли в историята и официалните анали. Говоря за основните неща — покрив, който да ни пази от дъжда, топла баня и легло. Приличен сексуален живот. Здрав стомах. Но може би най-важното е онова, от което ти си лишен, приятелю мой. Защото нищо на света не може да се сравни с това да спиш добре.
— Точно така.
Уайзър кимна.
— Сънят е пренебрегнатият герой и лечителят на бедните. Шекспир е казал, че сънят е нишката, от която е изплетен ръкавът на грижите. Наполеон го е наричал „благословеният завършек на нощта“. А за Уинстън Чърчил, който почти не е могъл да спи, сънят е бил единственото успокоение по време на най-дълбоките му депресии. Включих това в изследванията си, но всички цитати се свеждат до едно — както вече казах, нищо на света не може да се сравни с един хубав сън.
— И ти страдаш от безсъние, нали? — внезапно попита Ралф. — Затова ли… ами, ме взимаш под крилото си?
Джо Уайзър се ухили.
— Така ли правя?
— Да.
— Отговорът e положителен. Страдам от безсъние от тринайсетгодишен. Затова написах два труда тю този въпрос.
— И как си напоследък?
Уайзър сви рамене.
— Засега годината минава добре. Не е от най-приятните, но ще издържа. Когато прехвърлих двайсетте, проблемът се изостри — лягах в десет, заспивах в четири, ставах в седем и цял ден се влачех с чувството, че съм участник в кошмара на друг.
Това беше толкова познато, че по тялото на Ралф полазиха тръпки.
— Сега ще ти кажа най-важното. Слушай внимателно.
— Целият съм слух.
— Трябва да си доволен, че все още ти няма нищо, макар да се чувстваш отвратително през повечето време. Сънят не е еднакъв — има добър и лош. Ако сънищата ти са логични и още по-важно — ясни, все още спиш добре. И поради тази причина сънотворните лекарства ще бъдат най-неуместното за теб сега. Познавам Личфийлд. Приятен човек, но обожава да пише рецепти.
— Точно така — промълви Ралф, мислейки за Каролин.
— Ако споделиш проблема си с него, Личфийлд ще ти предпише бензодиазепин или нещо подобно. Ще спиш, но ще заплатиш скъпо за това. С приспивателните се свиква. Но затрудняват дишането и най-лошото за хора като нас — съкращават втората фаза на съня, с други думи, времето, през което сънуваш… Харесва ли ти сладкишът? Питам, защото не си го докоснал.