Подобна новина би трябвало да обезкуражи Ралф, но той изпита известно облекчение — поне засега. Сиянията и ярко-сивият блясък в очите на Уайзър, докато се смееше на последните думи на Одра, бяха изчезнали. Ралф започваше да мисли, че те са били само плод на въображението му, породен от крайната умора и разговора за хиперреалността. Съществуваше и друга причина да се чувства добре — сега имаше уговорен час с човек, помогнал на Уайзър с подобен проблем. Ако лечението му позволеше да спи до изгрев слънце, Ралф щеше да позволи на Хонг да го набучи с игли, докато заприлича на морско свинче.
И трето — сивите сияния всъщност не бяха страшни, а… интересни.
— Хората непрекъснато умират от недостиг на сън — обясняваше Уайзър, — макар че патолозите обикновено определят като причина за смъртта самоубийство. Безсънието и алкохолизмът имат много общи черти, но главното е, че увреждат сърцето и мозъка. Ако ги оставиш да следват своя ход, те унищожават духа дълго преди да съсипят тялото. Така е, хората наистина умират от липса на сън. Опасно е, затова вземи мерки. Започнеш ли да се чувстваш странно, обади се Личфийлд. Чуваш ли? Не чакай специална покана.
Ралф направи гримаса.
— Мисля, че по-скоро ще се обадя на теб.
Уайзър кимна, сякаш очакваше това.
— На визитната картичка на Хонг написах и моя телефонен номер.
Изненадан, Ралф отново погледна картичката. Там наистина имаше втори номер — на Джо Уайзър.
— Обаждай се по всяко време на денонощието. Няма да обезпокоиш съпругата ми. Разведени сме от 1983 година.
Ралф се опита да каже нещо, но установи, че не може. От гърлото му излезе само един задавен нечленоразделен звук. Преглътна с усилие и се помъчи да се изкашля. Уайзър видя това и го потупа по гърба.
— Недей да кашляш в аптеката. Това плаши и прогонва богатите клиенти. Искаш ли носна кърпа?
— Не, нищо ми няма.
Гласът му беше немощен, но ясно доловим и що-годе овладян.
Аптекарят го погледна критично.
— Още не си зле, но ще бъдеш — рече той и отново стисна ръката му. Този път Ралф не се притесни, че ще счупи пръстите му. — А дотогава се отпусни. И се радвай, че все още спиш.
— Добре. Благодаря ти още веднъж.
Уайзър кимна и тръгна към гишето за приемане на рецепти.
4.
Ралф се върна по пътека 3, зави наляво покрай витринка, в която бяха изложени най-различни презервативи и излезе през врата с надпис: „БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ПАЗАРУВАХТЕ В «РАЙТ ЕЙД»“. Отначало помисли, че няма нищо необикновено в ослепителната светлина, която го накара да присвие очи. В края на краищата беше ден и вероятно в аптеката е било малко по-тъмно, отколкото му се бе сторило. Сетне отвори широко очи и дъхът му секна.
На лицето му се изписа изумление — изражението на изследовател, успял да си проправи път през поредния неописуем гъсталак и озовал се пред легендарен изчезнал град или зашеметяваща геологична форма — диамантена скала или спираловиден водопад.
Направи крачка назад и се облегна на синята пощенска кутия до входа на аптеката. Очите му се стрелкаха наляво-надясно, докато съзнанието му се опитваше да проумее чудесната и същевременно ужасяваща гледка.
Сиянията се бяха завърнали, ала този път светлината беше навсякъде — ослепителна и силна, странна и красива.
Ралф имаше само едно подобно преживяване в живота си. През лятото на 1941 година, когато навърши осемнайсет, пътуваше на автостоп от Дери до дома на чичо си в Пофкийпси — разстояние от около шестстотин и петдесет километра. Бурята, разразила се в края на втория ден от пътуването му, го принуди да изтича до най-близкия подслон — полуразрушен хамбар, който се поклащаше от поривите на вятъра. През по-голямата част от деня бе вървял и преди гръмотевиците да престанат да разтърсват небето, заспа дълбоко.
На следващия ден се събуди след четиринайсет часа дълбок сън и се огледа изумен, без да знае къде се намира. Беше в някакво тъмно и приятно ухаещо място и светът около него бе облян в ослепителна светлина. После си спомни, че бе намерил убежище в хамбара. Помисли, че това странно видение се дължи на светлината, проникваща през цепнатините в стените и покрива на хамбара, съчетана с ярките слънчеви лъчи… Само това и нищо повече. Въпреки това седя безмълвен и смаян най-малко пет минути — младеж с широко отворени очи, сламки в косите и изцапани с плява ръце. Гледаше към прииждащите вълни от златисти прашинки, които лениво се въртяха в косо падащите и пресичащи се слънчеви лъчи. Все едно беше в църква.
Сега отново се случваше нещо подобно. И най-лошото беше, че не можеше да опише точно какво е станало и как се е променил светът, за да бъде толкова прекрасен. Предметите и хората имаха ореоли, но за пръв път нещата бяха толкова ясни и на местата си. Автомобилите, телефонните стълбове, количките за пазаруване пред супермаркета и очертанията на жилищната сграда — всичко това сякаш се наби в очите му като кадри от стар филм. Изведнъж мръсното магазинче на Уичам Стрийт се превърна в страна на чудесата. Ралф не беше сигурен какво точно вижда. Знаеше само, че гледката е великолепна и изумително странна.