— Ще видим, миличко.
Пред Ралф минаваха млада жена и момченце, хванати за ръка. Детето, което бе задало въпроса, беше на четири-пет годинки. Майка му вървеше сред сияние от ослепително бяло. Лентата, извисяваща се от русите й коси, също беше бяла и много широка — по-скоро панделка на красиво опакован подарък, отколкото връвчица на балон. Издигаше се на височина най-малко шест метра и плавно се носеше зад нея. Това накара Ралф да се замисли за сватби — шлейфове, воали и прозрачни, надиплени поли.
Ореолът на сина й беше в плътно тъмносиньо, доближаващо се до виолетово, и докато двамата минаваха покрай него, Ралф видя нещо изумително. От стиснатите им ръце също излизаха светещи дири — бели от жената и тъмносини от момченцето. Преплитаха се като свински опашки, извисяваха се във въздуха, избледняваха и изчезваха.
„Майка и син“ — помисли си Ралф. В усуканите като орлов нокът, пълзящ по градинска решетка сияния, имаше нещо абсолютно символично. Гледката накара сърцето му да ликува. Беше сантиментално, но точно това изпитваше. „Майка и син, бяло и синьо…“
— Мамо, какво гледа онзи човек?
Русокосата жена хвърли един бегъл поглед на Ралф.
Устните й изтъняха и се свиха. Нещо повече, той видя как блестящият й ореол внезапно помръкна и в него се очертаха спираловидно извиващи се оттенъци на тъмночервено.
„Цветът на страха — помисли Ралф. — Или може би на гнева.“
— Не знам, Тим. Хайде, побързай.
Тя дръпна детето и закрачи по-бързо. Вързаните й на опашка коси подскачаха нагоре-надолу и разпръсваха във въздуха малки сиво-червени ветрила, които приличаха на арките, оставащи от чистачките на предното стъкло на автомобилите.
— Хей, мамо, пусни ме. Не ме дърпай така. — Момченцето трябваше да припка, за да се изравни с нея.
„Аз съм виновен“ — помисли Ралф.
В съзнанието му пробегна въпросът как ли е изглеждал на младата майка. Възрастен тип с уморено лице и морави торбички под очите, който стои прегърбен до пощенската кутия пред аптеката и се е вторачил в нея и детето й, сякаш двамата са най-забележителните неща на света.
„Да, точно така е, госпожо. Само че не го знаете.“
Сигурно й приличаше на най-големия перверзник на всички времена. Трябваше да се отърси от тези видения, независимо дали бяха действителност или халюцинация. Не го ли направеше, някой щеше да извика ченгетата или санитарите с усмирителните ризи. А може би хубавичката майка вече говореше с тях по телефона във входа на супермаркета.
Тъкмо се питаше как една мисъл може да прогони другите, когато осъзна, че това вече се е случило. Психичното явление или халюцинацията на възприятията беше изчезнало, докато мислеше колко ужасен е изглеждал в очите на младата майка. Денят бе възвърнал предишния си блясък — чудесен, но много далеч от онова всеобхватно сияние. Хората, сновящи по паркинга, отново бяха обикновени и нямаха нито ореоли, нито „връвчици за балони“ или фойерверки. Бяха просто хора, които пазаруваха, взимаха снимките си от фотоателието или пиеха кафе. Някои може би дори се отбиваха в „Райт Ейд“, за да си купят приспивателни хапчета.
Обикновени граждани на Дери, занимаващи се с ежедневните си задачи.
Ралф издиша насъбралия се в белите му дробове въздух и се опита да се овладее. Успокоението дойде, но не с приливната вълна, която бе очаквал. Нямаше чувството, че светкавично се е изтръгнал от обятията на лудостта. Нито дори че се е приближил до някакъв бряг. И въпреки това той разбираше много добре, че не може да живее дълго в онзи ярък и прекрасен свят, без да застраши здравия си разсъдък. Все едно часове наред да изпитва оргазъм. Сигурно така възприемаха нещата гениите и великите художници, но това не беше за него. Толкова много жизнени сокове щяха да го изкарат от равновесие и когато санитарите с усмирителните ризи навият ръкава му, за да му сложат инжекция и го отведат, Ралф вероятно ще бъде щастлив да тръгне с тях.
В момента не изпитваше успокоение, а някаква приятна меланхолия, в която понякога изпадаше след полово сношение, когато беше млад. Меланхолията не беше силна, но всеобхватна и сякаш изпълваше празнотите в тялото и ума му, така както оттеглящият се прилив оставя наноси. Запита се дали някога отново ще преживее такъв тревожен и същевременно опияняващ момент. Мислеше, че шансовете му са сравнително добри… поне до следващия месец, когато Джеймс Рой Хонг го набоде с иглите си или Антъни Форбс започне да размахва златния си джобен часовник пред очите му и да му внушава, че много… му се спи. Беше твърде възможно Хонг и Форбс да не успеят да го излекуват от безсънието, но ако някой от двамата го стореше, Ралф вероятно щеше да престане да вижда ореоли и „връвчици за балони“. След месец и нещо на спокойни нощи той сигурно щеше да забрави какво се беше случило. Това беше основателен повод да изпитва лека меланхолия.