„Кой ще им каже, Ралф? Ти ли?“
Не. Това беше крачка, която Ралф нямаше желание да направи — поне засега. За разлика от отиването си в полицейския участък с Макгавърн, за да говорят с Джон Лийдекър за случката от миналото лято, това сега беше като преследване. Все едно да напишеш „УБИЙТЕ ТАЗИ МРЪСНИЦА“ до плаката на жената, с чиито възгледи не си съгласен.
„Това са глупости и ти го знаеш.“
— Нищо не знам — каза на глас той, стана и се приближи до прозореца. — Толкова съм уморен.
Но докато стоеше там и гледаше как двама мъже излизат от „Червената ябълка“ с по една опаковка от шест бири, Ралф изведнъж установи, че наистина знае нещо и при мисълта за това по гърба му полазиха ледени тръпки.
Тази сутрин, когато излезе от „Райт Ейд“ и бе поразен от ореолите, той си напомни за пореден път да се наслаждава на гледката, но да не вярва на очите си. Не успееше ли да направи тази съдбоносна разлика, щеше да свърши като Ед Дипно. Мисълта бе открехнала вратата на някаква асоциативна памет, но движещите се ореоли на паркинга бяха отвлекли вниманието му, преди да влезе. И сега се сети — точно Ед бе казал, че вижда ореоли.
„Не. Сигурно е имал предвид цветове. Почти съм убеден в това. Каза го, след като говореше, че навсякъде виждал трупове на бебета…“
Двамата мъже се качиха в разнебитен микробус. Ралф си помисли, че никога няма да си спомни точните думи на Ед. Беше много уморен. После, когато микробусът потегли сред облак от изпарения, напомнящ му яркото кафяво-червено сияние, което бе видял да излиза от ауспуха на камиона с хляба, в съзнанието му се отвори една друга врата и паметта се възвърна.
— Ед спомена, че светът е изпълнен с цветове — каза Ралф на пустия си апартамент, — но в един момент започнал да вижда всичко в черно. Мисля, че беше точно така.
Дали това беше всичко? Струваше му се, че в словото на Ед имаше още нещо, но не можеше да си спомни какво. Пък и има ли значение? Нервите му подсказваха, че има — ледената ивица на гърба му се бе разширила и беше станала по-дълбока.
Телефонът иззвъня. Ралф се обърна и го видя, облян в тъмночервена светлина в оттенъка на кръв, която тече от носа.
„Не — изстена нещо в него. — О, не, Ралф, не започвай отново…“
С всяко иззвъняване на телефона светлата мъгла ставаше все по-ярка и потъмняваше, когато апаратът мълчеше. Ралф сякаш наблюдаваше някакво призрачно сърце, в средата на което имаше телефон.
Затвори очи и когато отново ги отвори, червеното сияние беше изчезнало.
„Не, сега ти просто не го виждаш. Не съм сигурен, но мисля, че си го прогонил със силата на волята си. Като в сън.“
Докато се приближаваше до телефона, Ралф си помисли, че тази идея е смахната — също като виждането на ореоли. Само че не беше така и той го знаеше много добре. Ако беше лудост, защо само погледна телефона, обкръжен в червеното сияние, и разбра, че го търси Ед Дипно?
„Това са врели-некипели, Ралф. Мислиш, че е Ед, защото само той е в ума ти… и защото си толкова уморен, че в главата ти стават странни неща. Хайде, вдигни слушалката и ще се увериш. Вероятно някой иска да те абонира, за нещо или да те включи в акция по кръводаряване.“
Но Ралф беше на друго мнение.
Вдигна слушалката и каза „ало“.
7.
Никакъв отговор. Но някой слушаше, защото Ралф чуваше дишането му.
— Ало? — повтори той.
Пак последва мълчание и Ралф се накани да каже „затварям“, когато Ед Дипно рече:
— Предупреждавам те, че голямата ти уста ще ти навлече неприятности.
По гърба му вече нямаше ивица хлад, а тънък слой лед, който започваше от тила и стигаше до последния прешлен.