Добре. И защо не? И без това си имаше твърде много грижи.
Отиде в кухнята, сложи филето от моруна във фурната и се опита да не мисли за демонстрацията срещу абортите, ореолите, Ед Дипно и Пурпурния крал.
Беше по-лесно, отколкото очакваше.
ШЕСТА ГЛАВА
1.
Лятото мина както винаги в Мейн — почти незабелязано. Ралф продължаваше да се буди по никое време и когато есенните цветове започнаха да обагрят листата на дърветата по Харис Авеню, той отваряше очи в два и петнайсет всяка сутрин. Беше ужасно и той очакваше с нетърпение прегледа при Джеймс Рой Хонг. Странните сияния, които видя в деня на срещата си с Джо Уайзър, не се повториха. От време на време съзираше проблясъци по краищата на предметите, но установи, че ако затвори очи и преброи до пет, когато ги отвори, ореолите изчезват.
Е… обикновено изчезваха.
Сюзан Дей щеше да изнесе речта си в петък, на осми октомври, и докато септември приближаваше към своя край, протестите и публичните дискусии относно абортите по желание се изостряха и съсредоточаваха върху нейната поява. Ралф видя Ед по телевизионните новини много пъти, понякога в компанията на Дан Далтън, но все по-често сам. Говореше бързо, убедително и с онази насмешливост не само в очите, но и в гласа.
Хората го харесваха и „Приятелите на живота“ явно привличаха огромна членска маса, на която „Хляб наш насъщен“, техният политически прототип, можеше само да завиди. Вече нямаше демонстрации с хвърляне на кукли, нито други изблици на насилие, а множество мирни походи и контрапоходи, скандиране на имена, заканително размахване на юмруци и гневни писма до редактора. Проповедниците предвещаваха анатема, учителите призоваваха към умереност и образование, а половин дузина млади жени от така наречената организация „Педерастко-лесбийските привърженици на Исус“ бяха арестувани за манифестация пред баптистката църква в Дери с лозунги „РАЗКАРАЙ СЕ ОТ ТЯЛОТО МИ“. „Дери Нюз“ цитира един неназован полицай, който изразяваше надеждата, че Сюзан Дей ще се разболее от грип или нещо подобно и ще отмени публичната си поява.
Ралф не общуваше с Ед, но на двайсет и първи септември получи картичка от Хелън със седемнайсет ликуващи думи: „Ура! Намерих си работа! В градската библиотека на Дери. Започвам следващия месец. Ще се видим скоро. Хелън.“
Чувствайки се далеч по-весел, отколкото през нощта, в която Хелън му се обади от болницата, той слезе на долния етаж, за да покаже картичката на Макгавърн, но вратата на апартамента му беше заключена.
Да се похвали на Лоуис, но тя сигурно бе отишла да играе карти или да купува прежда за поредния пуловер.
Леко натъжен и потънал в мисли как хората, с които най-много искаш да споделиш добрите новини, не са тук точно когато ти трябват, Ралф реши да се разходи в Строфорд Парк. И там видя Бил Макгавърн, който седеше па една пейка и плачеше.
2.
„Плачеше“ вероятно беше силно казано. По-скоро от очите му капеха сълзи. В чепатия си юмрук стискаше носна кърпа и наблюдаваше как една майка и малкият й син си подхвърлят топка на игрището за софтбол, където преди два дни бе завършило най-голямото събитие на сезона — градският турнир.
От време на време Бил избърсваше очите си с кърпата. Ралф, който никога не го беше виждал да плаче — дори на погребението на Каролин — се повъртя около игрището, чудейки се дали да се приближи до Макгавърн, или да се върне там, откъдето беше дошъл.
Накрая събра смелост и се приближи до пейката.
— Здрасти, Бил.
Макгавърн го погледна със зачервените си, плувнали в сълзи и леко смутени очи. Отново ги избърса и се опита да се усмихне.
— Здрасти. Ралф. Хвана ме да хленча. Съжалявам.
— Няма нищо. И аз съм го правил. Какво има?
Бил сви рамене и отново изтри сълзите си.
— Нищо особено. Страдам от ефекта на парадокса, това е всичко.
— За какъв парадокс говориш?
— С един от най-старите ми приятели става нещо хубаво. Всъщност човекът, който ме уволни от първото ми преподавателско място, умира.
Ралф вдигна вежди в недоумение, но не каза нищо.
— Болен е от пневмония. Днес или утре племенницата му сигурно ще го прибере от болницата. Известно време ще бъде включен на изкуствено дишане, но по всяка вероятност ще умре. Ще празнувам смъртта му и предполагам, че това ме потиска повече от всичко друго… Нищо не разбираш, нали?
— Не. Но все едно.
Макгавърн се вторачи в очите му, после изсумтя. Звукът беше дрезгав и задавен от сълзи, но Ралф помисли, че въпреки всичко това е неподправен смях, и рискува с усмивка.
— Нещо смешно ли казах?
— Не — отговори Бил и го потупа по рамото. — Само гледах лицето ти — толкова сериозно и честно. Ти наистина си като отворена книга, Ралф. Много ми допадаш. Понякога дори искам да бъда като теб.