— Не и в три часа сутринта — промълви Ралф. Макгавърн въздъхна и кимна.
— Безсънието.
— Точно така. Безсънието.
— Съжалявам, че се засмях, но…
— Не е необходимо да се извиняваш, Бил.
— Моля те, повярвай, като ти казвам, че се засмях от възхищение.
— Кой е твоят приятел и защо е хубаво, че умира?
Ралф вече се беше досетил какво се крие в същината на парадокса на Макгавърн. Не беше толкова добродушен и тъп, както Бил понякога мислеше.
— Името му е Боб Полхърст и пневмонията му е добра новина, защото от лятото на 1988 страда от болестта на Алцхаймер.
Ралф така и предполагаше, макар че през ума му мина и мисълта за СПИН. Зачуди се дали това би шокирало Макгавърн и му стана весело. Сетне го погледна и се засрами. Знаеше, че по отношение па лошото настроение Бил беше почти „професионалист“, но това едва ли правеше очевидната му тъга по стария приятел по-малко искрена.
— От 1948 до 1981 или 1982 Боб беше декан на историческия факултет в Дери. Когато се запознахме, беше на не повече от двайсет и пет години. Беше страхотен преподавател, един от онези интелигентни хора, които понякога откриваш в затънтените места. Крият способностите си. Обикновено свършват като декани на съответния факултет и ръководят дузина допълнителни дейности, защото просто не могат да отказват. Поне Боб беше такъв.
Майката поведе детето си към малкия снекбар, който работеше само през сезона. Лицето на момченцето излъчваше необикновено сияние — красота, подсилена от розовия ореол, който трептеше около главата му и пулсираше на спокойни талази.
— Може ли вече да се прибираме вкъщи, мамо? — попита детето. — Искам да правя фигурки с новия си пластелин.
— Първо да хапнем нещо, а? Мама е гладна.
— Добре.
На носа на момченцето имаше белег и там розовият блясък на ореола потъмняваше до червено.
„Паднало е от люлката, когато е било на осем месеца — помисли Ралф. — Протегнало ръчичка към пеперудите-играчки, които майка му окачила на тавана. Тя се уплашила до смърт, когато влязла и видяла кръвта. Помислила, че горкото й бебе умира, Патрик, така се казва. Тя му вика Пат. Кръстено е на дядо си и…“
Затвори очи за миг. Стомахът му леко се сви и изведнъж му стана ясно, че ще повърне.
— Ралф? — попита Макгавърн. — Добре ли си?
Ралф отвори очи. Никакви розови ореоли, само майка и син, тръгнали към снекбара. Аосолютно по нищо не личеше, че младата жена не иска да се прибират вкъщи, защото бащата на Пат пие отново след шест месеца въздържание. А когато пие, става лош…
„Престани, за Бога.“
— Всичко е наред — отговори той. — Само нещо ми влезе в окото. Продължавай. Разкажи ми за приятеля си.
— Няма какво толкова да разказвам. Беше гениален, но с течение на годините започнах да се убеждавам, че гениалността е често срещано явление. Според мен тази страна е пълна с гении. И повечето са преподаватели. Живеят и работят в невзрачни градчета, защото така им харесва. Боб Полхърст беше един от тях. Разбираше хората по начин, който ме плашеше… поне отначало. После проумях, че съвсем не трябва да се боя, защото Боб е добър човек, но в първия момент внушава страх. Понякога се чудиш дали очите му са обикновени или рентгенови.
Младата жена купи чаша газирана вода и се наведе да я даде на сина си. Детето се засмя, протегна и двете си ръце и я взе. Започна да пие жадно и около него мимолетно затрептя розовият блясък. Ралф вече беше убеден, че има право. Хлапето се казваше Патрик и майка му не искаше да се прибере вкъщи. Нямаше откъде да знае тези подробности, но все пак беше сигурен, че не греши.
— В онези дни — продължи да разказва Макгавърн — всеки се опитваше да мине за жител на Централен Мейн и сто процента хетеросексуален. Това беше единственият избор, освен да се преселиш в Гринич Вилидж, да носиш барета и да прекарваш съботните нощи в онези ужасни клубове, където аплодират, като щракат с пръсти. За повечето от нас, хомосексуалистите, всичко се свеждаше дотам. Ако не искахме група пияни момчета от някакво братство да ни спипат в някоя тъмна уличка и да се опитат да ни обезобразят лицата, трябваше да се крием.
Пат изпи газираната си вода и хвърли чашата на земята. Майка му каза да я вземе и да я пусне в кошчето за боклук — задача, която детето изпълни без възражения. После тя го хвана за ръката и двамата бавно тръгнаха към изхода на парка. Ралф ги наблюдаваше развълнуван. Надяваше се, че страховете на жената ще бъдат неоснователни. В същото време се опасяваше, че няма да е така.