— Когато през 1951 кандидатствах за мястото в историческия факултет, аз бях преподавал две години в затънтения Лубек и мислех, че ако ме назначат, без да задават въпроси, ще стигна далеч. Но Боб ме погледна с рентгеновите си очи и веднага разбра. И съвсем не се стесняваше. „Господин Макгавърн, ако реша да ви предложа работата и вие приемете, мога ли да получа гаранции, че няма да има никакъв проблем със сексуалните ви предпочитания?“ Представяш ли си. Ралф? И през ум не ми беше минавало, че ще ми зададат такъв въпрос, но той се изля от устата му като мед. Отговорих, че нямам ни най-малка представа за какво говори, като същевременно се ненавиждах заради това — по принцип, така да се каже. Сетне го погледнах още веднъж и реших да бъда откровен. Може и да бях заблудил някои хора в Лубек, но нямаше начин да подведа Боб Полхърст. Самият той още не бе навършил трийсет години и вероятно не бе ходил по на юг от Китъри повече от десетина пъти в живота си, но знаеше всичко за мен, като при това го разбра само за един двайсет-минутен разговор. „Не, сър, няма да има никакви проблеми“, отговорих, кротък като агънце.
Макгавърн отново избърса очи с носната кърпа, но този път на Ралф му се стори, че жестът е по-скоро театрален.
— През двайсет и трите тодини, преди да стана учител в общинския колеж в Дери, Боб ме научи на всичко, което знам, за преподаването на история и играта на шах. Беше изключителен шахматист… Победих го само веднъж и това беше, след като болестта на Алцхаймер бе започнала да му се отразява. Тогава играхме за последен път. Имаше и други неща. Той не забравяше вицовете. Нито рождените дни или годишнините на близки хора. Не изпращаше картички и не раздаваше подаръци, но винаги изказваше поздрави и благопожелания и никой не се съмняваше в искреността му. Публикува над шейсет статии за преподаването на история и за Гражданската война, която беше неговата специалност. През 1967 и 1968 написа книга, озаглавена „В края на онова лято“. Преди десет години ми даде да прочета ръкописа и мисля, че това е най-хубавата книга за Гражданската война, която някога съм чел. Единствената, доближаваща се до нея, е „Ангелите убийци“ от Макъл Шаара. Ала Боб не искаше да я публикува. Когато го попитах защо, отговори, че поне аз би трябвало да знам причините.
Макгавърн спря за малко и погледна към парка, изпълнен със златистозеленикава светлина и черни преплитащи се сенки, които се движеха и местеха с всеки полъх на вятъра.
— Страхуваше се да излага на показ възгледите си.
— Да — каза Ралф. — Разбирам.
— Може би това го описва най-добре — Боб попълваше голямата неделна кръстословица в „Ню Йорк Таймс“ с мастило. Веднъж го подразних за това. Той се ухили и рече: „Има огромна разлика между гордостта и оптимизма, Бил. Аз съм оптимист и това е всичко.“ Както и да е, ти схващаш какъв беше — мил човек, добър преподавател и блестящ интелект. Специалността му беше Гражданската война, а сега не знае какво е гражданска война, още по-малко кой е спечелил американската. По дяволите, дори не помни името си и скоро ще умре, без да има представа, че изобщо е живял.
По игрището се тътреше един мъж на средна възраст, облечен във фланелка на университета в Мейн и окъсани джинси. Под мишница носеше смачкан хартиен плик за пазаруване. Спря до снекбара, за да прегледа съдържанието на кошчето за боклук с надеждата да намери бутилки за връщане. Когато се наведе, Ралф видя, че около него трепти тъмнозелен ореол, а от главата му се вие светлозелена лепта. Изведнъж се почувства твърде уморен, за да затвори очи и да прогони видението. Обърна се към Макгавърн и каза:
— От един месец виждам неща като…
— Предполагам, че съм в траур — прекъсна го Бил, като пак избърса театрално очи, — макар че не знам дали заради Боб или заради себе си. Не е ли странно? Но ако знаеш колко умен беше едно време… Направо ме плашеше…
— Бил? Виждаш ли човека до снекбара? Онзи, който рови в кошчето за боклук? Забелязвам…
— Да, пълно е с такива — отговори Макгавърн, хвърляйки на алкохолика (който намери две празни бирени шишета и ги напъха в хартиения плик) бегъл поглед, после отново се обърна към Ралф.
— Не искам да съм стар. Предполагам, че всичко се свежда до това.
Алкохоликът се приближи до тяхната пейка, като тътреше крака. Ветрецът уведоми за пристигането му с миризма, която не беше на английски одеколон. Ореолът му — енергично подскачащо зелено сияние, което накара Ралф да се замисли за украсата в деня на Свети Патрик — изглеждаше странно на фона на приведеното тяло и болнава усмивка.
— Хей, момчета. Как я карате?
— Били сме и по-добре — отговори Макгавърн, като насмешливо повдигна вежди — и ще бъдем още по-добре, след като се разкараш оттук.