Демонстрантите бяха съпровождани от полицията, но никой не беше подготвен за скоростта, с която апострофите и гневните думи прераснаха в ритници и удари. Всичко започна, когато привърженичка на „Приятели на живота“ разпозна дъщеря си сред защитниците на свободния избор. Жената захвърли плаката си и се нахвърли върху момичето. Приятелят на девойката хвана майката и се опита да я спре. Тя го одра по лицето и момчето я просна на земята. Това стана причина за десетминутна битка между двете групи, които имаха почти еднакъв брой членове.
Снимката на първата страница в „Дери Нюз“ показваше Хамилтън Девънпорт и Даниел Далтън. Фотографът бе уловил Девънпорт да се зъби, което беше съвсем непривично за обичайно спокойния му и самодоволен вид. Единият му юмрук беше вдигнат над главата в примитивен жест на триумф. Пред него — сложил на главата си като някакъв сюрреалистичен картонен ореол лозунга на Хамилтън „Избор, а не страх“ — стоеше основната фигура на „Приятели на живота“. Очите на Далтън бяха замъглени, а челюстта — отпусната. Контрастът на черно-бялата снимка беше ярък и кръвта, течаща от ноздрите му приличаше на шоколадов сос.
Ралф отмести поглед от фотографията, опитвайки се да се съсредоточи върху овесените ядки, и си спомни за онзи ден през миналото лято, когато за пръв път бе видял плакатите с надпис „Търсена за убийство“, които сега бяха разлепени из целия Дери. Тогава едва не припадна пред Строфорд Парк. Мислите му се фокусираха предимно върху лицата на двамата мъже — Девънпорт, изпълнен с гняв, докато надничаше през прашната витрина на магазинчето за вехтории, а Далтън — с лека и презрителна усмивка, която загатваше, че от маймуна като Хамилтън не може да се очаква да разбере висшия морал на проблема с абортите — нещо, известно и на двамата.
Ралф се замисли за израженията им и за разликата между двамата мъже, а после удивеният му поглед се върна към снимката във вестника. Зад Далтън стояха двама души, които носеха лозунги на защитниците на живота и съсредоточено наблюдаваха сблъсъка. Ралф не познаваше мършавия тип с очила с рогови рамки и оредяваща сива коса, ала знаеше кой е другият до него. Ед Дипно. Но в този случай Ед сякаш нямаше значение. Онова, което привличаше и същевременно плашеше Ралф, бяха лицата на двамата мъже, които от години работеха един до друг — Девънпорт с усмивка на пещерен човек и стиснат юмрук и Далтън със замъглени очи и кървящ нос.
„Не внимаваш ли с чувствата си, стигаш дотук — помисли той. — Но нещата трябва да спрат сега, защото…“
— Защото ако ония двамата имаха пистолети, щяха да се застрелят — измърмори Ралф и в същия миг на вратата се позвъни.
Стана, хвърли още един поглед на снимката и му се зави свят. Заедно с това дойде и една странна и мрачна убеденост — на прага му стоеше Ед и само Господ знаеше какво иска.
„Не отваряй, Ралф!“
Той спря нерешително. Изпитваше непреодолимо желание да разсее мъглата, която тази година, изглежда, се бе заселила за постоянно в главата му. После звънецът прозвуча отново и Ралф осъзна, че е взел решение. Беше му все едно. Пред вратата му можеше да стои и самият Саддам Хюсеин. Домът беше негов и той нямаше да се спотайва вътре като бито куче.
Прекоси хола, отвори вратата към коридора и слезе по тъмното стълбище.
4.
По средата на пътя малко се успокои. В горната част на външната врата имаше прозорец от дебело стъкло. Изкривяваше образите, но не чак дотам, и Ралф видя, че посетителите му са две жени. Веднага се досети коя би могла да бъде едната и хукна надолу, плъзгайки ръка по парапета. Отвори широко вратата. Пред него стоеше Хелън Дипно. На едното й рамо беше преметната чанта, а от другото надничаше Натали. Очите на детето проблясваха като на мишка от анимационен филм. Хелън се усмихваше с надежда и малко нервно.
Лицето на Натали изведнъж засия. Зарита в чантата, в която я носеше майка й, и развълнувано размаха ръце към Ралф.
„Помни ме — помисли си той. — Страхотно.“ Протегна ръце към момиченцето, а очите му се напълниха със сълзи.
— Ралф? — попита Хелън. — Добре ли си?