Той се усмихна, кимна, пристъпи напред и я прегърна. Ръцете на Хелън се сключиха около врата му. Главата му се замая от уханието на парфюма й, после тя го целуна по ухото и го пусна.
— Наистина си добре, нали?
И в нейните очи имаше сълзи, но Ралф не ги забеляза, защото я оглеждаше, за да се увери, че не са останали следи от побоя. Такива липсваха. Хелън изглеждаше прекрасно.
— Толкова се радвам, че те виждам — рече той. — И теб също, Натали.
Целуна мъничката пухкава ръчичка, която стискаше пръста му, и не се изненада, когато видя, че устните му оставиха призрачен сиво-син отпечатък. Следите избледняха почти веднага и той отново прегърна Хелън — най-вече да се увери, че тя наистина стои пред него.
— Милият Ралф — промълви в ухото му младата жена. Ралф почувства вълнение в слабините, което явно бе предизвикано от лекия парфюм и нежния й дъх… и в същия миг си спомни за един друг глас, шепнещ в ухото му. Ед. „Предупреждавам те, че голямата ти уста ще ти навлече неприятности.“
Той пусна Хелън, като още се усмихваше.
— Ти си прекрасна гледка за уморените ми очи. Проклет да съм, ако не е така.
— Ти също, Ралф. Бих искала да те запозная с една моя приятелка. Гретхен Тилбъри. Ралф Робъртс.
Той се обърна към другата посетителка, вгледа се в нея и внимателно стисна с голямата си груба ръка тънките й бели пръсти. Тя беше от онези жени, които караха мъжете (макар й прехвърлили шейсетте) да изопват тяло и да прибират корема си. Беше много висока — вероятно метър и осемдесет — и русокоса. Но не това привлече вниманието на Ралф… а нещо друго — ухание, вибрации или… да, ореол. Това беше жена, която не оставаше незабелязана и те караше да мислиш за нея.
Хелън му бе казала, че съпругът на Гретхен е срязал крака й с кухненски нож и я е оставил да кърви. Ралф се зачуди как е възможно някой да направи подобно нещо и да докосне същество, което предизвиква единствено страхопочитание.
„Е, и малко похотливост, може би. Между другото, Ралф, крайно време е да престанеш да я зяпаш така.“
— Много ми е приятно да се запозная с вас — каза той и пусна ръката й. — Хелън ми каза, че сте ходили да я видите в болницата. Благодаря ви, че й помогнахте.
— Достави ми удоволствие да й помогна — рече Гретхен и му се усмихна ослепително. — Тя е от онези жени, които заслужават да направиш всичко за тях… но според мен вие вече знаете това.
— Предполагам. Имате ли време за чаша кафе? Моля ви, кажете „да“.
Гретхен погледна Хелън, която кимна.
— Би било чудесно — каза Хелън, — защото… ами…
— Това не е само приятелско посещение, нали? — попита Ралф.
Очите му се стрелкаха ту към Хелън, ту към Гретхен.
— Не — отговори Хелън. — Трябва да поговорим за нещо.
5.
Щом стигнаха до горната площадка на мрачното стълбище, Натали започна да се върти нетърпеливо в чантата и да говори на онзи заповеднически бебешки език, който скоро щеше да се превърне в членоразделна реч.
— Може ли да я подържа? — попита Ралф.
— Добре — съгласи се Хелън. — Ако се разплаче, ще я взема. Обещавам.
— Готово.
Но момиченцето не се разплака. Веднага щом Ралф го извади от чантата, то дружелюбно обви ръчички около врата му и се намести в ръцете му, сякаш се намираше в кресло.
— Я гледай — възкликна Гретхен. — Изумена съм. Натали сграбчи долната устна на Ралф и я дръпна надолу като щора на прозорец.
Хелън отметна глава назад и се засмя по типичния за нея начин — сърдечно, сякаш смехът изпълваше цялото й тяло. Ралф установи колко му е липсвал този смях едва когато го чу.
Натали пусна устната му. Влязоха в кухнята — най-слънчевата стая в къщата по това време на деня. Хелън се огледа смаяна и Ралф осъзна колко отдавна не е била тук. После взе снимката на Каролин, която стоеше на кухненската маса, и я погледна отблизо. В ъгълчетата на устните й заигра лека усмивка. Слънцето озари косата й, образува нещо като корона около главата й и Ралф бе осенен от внезапно прозрение — обичаше Хелън предимно защото Каролин я бе обичала. И двамата бяха допуснати в най-съкровените кътчета в сърцето и ума на Каролин.
— Беше толкова красива — промълви Хелън. — Нали, Ралф?
— Да — отговори той, докато слагаше чаши на масата и внимаваше неспокойните и любопитни ръце на Натали да не ги достигнат. — Тази снимка е правена само месец-два, преди да започне главоболието. Предполагам, че е ексцентрично да държа портрет в рамка на кухненската маса, но това е стаята, в която напоследък прекарвам по-голямата част от времето си…
— Мисля, че мястото е добре избрано — обади се Гретхен. Гласът й беше тих и приятно дрезгав. „Ако тя шепнеше в ухото ми — помисли Ралф, — предполагам, че старият мишок в панталона ми щеше да направи нещо повече, отколкото само да се обърне на другата страна в съня си.“