— И аз смятам така — каза Хелън.
Усмихна му се нежно и без да го гледа в очите, после махна чантата от рамото си и я остави в ъгъла. Натали започна нетърпеливо да бръщолеви нещо и отново протегна ръчички, щом видя шишето с биберона. В съзнанието на Ралф премина ясен, но безпощадно кратък спомен — Хелън, която залитайки вървеше към „Червената ябълка“. Едното й око беше подуто и затворено, а лицето — обагрено в кръв.
— Искаш ли да се опиташ да я нахраниш, стари приятелю? — попита Хелън.
Сега се усмихваше по-широко и го гледаше в очите.
— Разбира се. Защо не? Но кафето…
— Аз ще се погрижа за кафето — рече Гретхен. — Направила съм милиони чаши кафе през живота си.
Ралф седна до масата. Натали облегна глава на рамото му и стисна шишето с мъничките си очарователни ръчички. Направи го напълно уверено. Насочи биберона към устата си и веднага започна да смуче. Ралф се ухили на Хелън и се престори, че не забелязва сълзите в очите й.
— Бързо се учат, нали?
— Да — отговори тя и откъсна една хартиена салфетка от рулото на стената до мивката. После избърса очи и добави: — Не мога да проумея колко спокойна се чувства Натали с теб, Ралф. Преди не беше така, нали?
— Не си спомням — излъга той.
Истината беше, че доскоро детето беше неспокойно в негово присъствие.
— Справяш ли се с кафето? — обърна се Ралф към Гретхен.
— Да. Как го пиеш, Ралф?
— В чаша.
Тя се засмя и остави чашата далеч от ръцете на Натали.
После седна и кръстоса крака. Ралф не можа да се въздържи и ги огледа. Когато вдигна глава, на лицето й трептеше лека иронична усмивка.
„Какво пък, по дяволите — помисли той. — Няма по-добър от стария козел. Дори дърт козел, който не може да спи повече от два-два и половина часа в денонощието.“
— Разкажи ми за работата си — помоли той, когато Хелън седна и отпи от кафето си.
— Ами, опитват се да превърнат рождения ден на Майк Ханлън в национален празник. Това говори ли ти нещо?
— Да — усмихна се Ралф.
— Бях решила да напусна Дери. Изпратих заявления за работа на всички библиотеки на юг, чак до Портсмут, но ми писна. Скоро ще стана на трийсет и една, а съм живяла тук само шест от тези години. Но Дери ми е като роден дом. Не мога да го обясня, но е истина.
— Не е необходимо да го обясняваш, Хелън. Мисля, че родният дом е нещо естествено — като цвета на кожата или очите.
Гретхен кимна.
— Точно така.
— Майк ми се обади в понеделник и каза, че се е освободило място за помощник в детската библиотека. Не можах да повярвам на ушите си. Нали, Гретхен?
— Да, ти беше много щастлива — потвърди приятелката й — и ми беше приятно да те гледам.
Тя се усмихна на Хелън и Ралф отново бе осенен от прозрение. Изведнъж разбра, че може да гледа Гретхен Тилбъри колкото иска. Нямаше никакво значение. Дори единственият мъж в стаята да беше Том Круз, пак нямаше да има значение. Зачуди се дали Хелън схваща това и се укори за глупостта си. Хелън беше всякаква, но не и тъпа.
— Кога започваш? — попита той.
— В седмицата на празника на Колумб. На дванайсети. Следобед и вечер. Заплатата не е кой знае каква, но ще бъде достатъчна, за да изкараме зимата, независимо от… другите обстоятелства около мен. Не е ли страхотно, Ралф?
— Да. Чудесно.
Малката беше изпила половината мляко и вече губеше интерес към шишето. Биберонът се изплъзна от ъгълчето на устата й и по брадичката й потече мляко. Ралф протегна ръка да го избърше и пръстите му оставиха нежни сиво-сини линии във въздуха.
Натали ги сграбчи и се засмя, а те се стопиха в юмручето й. Дъхът на Ралф секна.
„Тя вижда. Бебето вижда онова, което виждам аз.“
„Това е лудост, Ралф, и ти го знаеш.“
Но той видя много добре как Натали се опита да хване дирите от сияние, които пръстите му оставиха.
— Ралф? — попита Хелън. — Добре ли си?
— Разбира се. Вдигна глава и забеляза, че сега Хелън бе обкръжена от разкошен ореол с цвят на слонова кост. Приличаше на коприна. Лентата, която се виеше от него, беше в същия оттенък и широка като панделка на сватбен подарък. Сиянието около Гретхен Тилбъри беше тъмнооранжево с жълтеникави краища.
— Ще се връщащ ли у вас? — попита той.
Хелън и Гретхен се спогледаха, но Ралф не забеляза това. Откри, че не е необходимо да наблюдава лицата или жестовете им, за да прочита чувствата им. Само трябваше да гледа ореолите. Лимоненожълтите краища на сиянието около Гретхен потъмняха и всичко стана оранжево. В същото време ореолът на Хелън се сви и проолесна ослепително. Тя се страхуваше да се върне вкъщи. Гретхен го знаеше и беше бясна.