„И заради собствената й безпомощност — помисли Ралф. — Това я вбесява още повече.“
— Ще остана още малко в „Хай Ридж“ — рече Хелън. — Може би до зимата. Предполагам, че накрая с Натали ще се върнем в града, но ще обявя за продан къщата. Ако някой я купи, което е много съмнително при сегашното състояние на пазара за недвижими имоти, парите ще отидат на сметката на трето лице и ще бъдат поделени съобразно бракоразводното решение.
Долната й устна трепереше. Ореолът около нея се беше свил още повече и сега й стоеше като втора кожа. През сиянието преминаваха малки червени проблясъци. Приличаха на искри, които танцуват над пещ. Ралф протегна ръка и стисна пръстите й. Тя му се усмихна благодарно.
— Съобщаваш ми две неща едновременно — рече той. — Ще се развеждаш и още се страхуваш от него.
— Той я бие и малтретира от две години — намеси се Гретхен. — Как няма да се страхува от него.
Говореше спокойно и разумно, но ореолът й беше огненочервен като горящ въглен.
Ралф погледна Натали и видя тънък и ослепителен облак около нея. Беше досущ като на майка й — както сините очи и кестенявата коса, но по-малък. Лентата, издигаща се от главата й, беше чисто бяла и се носеше към тавана, където се увиваше спираловидно в ефирно кълбо. Когато през отворения прозорец подухнеше ветрец, бялата лента придобиваше формата на фуния и се надипляше. Ралф вдигна глава и видя, че „връвчиците за балони“ на Хелън и Гретхен също се носят на вълнички.
„Ако можех да видя и своята лента — помисли той, — убеден съм, че тя прави същото. Ореолите са истински — така, както две и две е равно на четири. И аз ги виждам.“
Той зачака неизбежното възражение, но този път не чу нищо.
— Имам чувството, че напоследък през повечето време се въртя в барабана на някаква емоционална пералня — каза Хелън. — Майка ми се сърди… Само дето не ме нарече малодушна… Но понякога си мисля, че наистина съм такава… Срамувам се…
— Няма от какво да се срамуваш — каза Ралф и отново погледна нагоре към лентата на Натали.
Беше много красива, но той не изпитваше желание да я докосне. Някакъв инстинкт му подсказваше, че това може да бъде опасно и за двамата.
— Знам — продължи Хелън, — но момичетата непрекъснато ги поучават. Казват им: „Ето ти кукличките Барби и Кен и детската кухня. Учи добре, защото когато пораснеш, ти ще се грижиш за всичко това и ако нещо се счупи, пак ти ще бъдеш виновна.“ И на мен ми внушаваха тези неща, само дето никой не ми е казвал, че Кен ще откачи. Много ли егоистично ви се струва?
— Не. Доколкото разбирам, случаят е точно такъв.
Хелън се изсмя остро, горчиво и виновно.
— Не се опитвай да го обясняваш на майка ми. Тя отказва да повярва, че Ед е направил нещо повече, отколкото от време на време да ме потупва съпружески по задника… само за да ме тласне в правилната посока, ако се отклоня от пътя. Мисля, че си представя останалото. Не го казва направо, но го долавям в гласа й всеки път, когато разговаряме по телефона.
— Смятам, че това не е плод на въображението ти — отбеляза Ралф. — Нали те видях. И бях там, когато ме молеше да не викам полицията.
Усети, че нечия ръка стисна крака му под масата. Стресна се и вдигна глава. Гретхен Тилбъри му кимна леко и го стисна още веднъж — този път по-недвусмислено.
— Да — каза Хелън. — Ти наистина беше там.
Усмихна се леко и това беше хубаво, но онова, което ставаше с ореола й, беше още по-красиво — мъничките червени проблясъци избледняваха, а самото сияние отново се разстилаше.
„Не — помисли си той, — не се разстила, а се отпуска и успокоява.“
Хелън стана и заобиколи масата.
— Натали ти пречи. По-добре ми я дай.
Ралф погледна надолу и видя, че момиченцето гледа нещо с очарователните си, натежали от сън очи. Проследи погледа й и съзря вазата, която стоеше на перваза на прозореца. Преди по-малко от два часа я бе напълнил с есенни цветя и сега от стеблата се процеждаше зелена мъгла, която обвиваше цветовете с неясен блясък.
„Наблюдавам ги как поемат дъх за последен път — помисли Ралф. — Господи, повече никога няма да бера цветя. Обещавам.“
Хелън внимателно взе малката от ръцете му. Натали не се възпротиви, но не откъсна поглед от умиращите цветя, докато майка й отново заобиколи масата, седна и я взе в прегръдките си.
Гретхен почука по циферблата на часовника си.
— Ако ще ходим на онова обедно заседание…
— Да, разбира се — виновно промълви Хелън. — Ние сме членове на официалния комитет по посрещането на Сюзан Дей и работата ни е сериозна. Всъщност главната ни задача е не да я посрещнем, а да помагаме за осигуряване на безопасността й.