— Тор? — запита Ед. Той сякаш говореше на себе си. Лявата му ръка бавно се вдигна към слепоочието му и го заразтрива. — Тор ли? — Питаше като човек, който оспорва някакво просто, но потресаващо научно откритие.
— Да, тор — повтори дебелакът. Обърна поглед към Ралф и добави: — На тоя му хлопа дъската, знаеш ли?
— Не, само е пообъркан — отвърна неловко Ралф. Надвеси се над страничната рамка на камиона, почука по капака на единия от варелите и каза:
— Варели с тор. Доволен ли си?
Никакъв отговор. Ед вдигна дясната си ръка и заразтрива другото си слепоочие. Приличаше на човек, измъчван от ужасна мигрена.
— Доволен ли си? — повтори меко Ралф.
Онзи затвори очи за момент, а когато отново ги отвори, Ралф видя, че блестят, вероятно от сълзи. Езикът на Ед се показа и докосна леко първо единия, а после и другия ъгъл на устата му. Хвана края на копринения си шал и изтри челото си; старецът забеляза, че по шала са избродирани в червено китайски йероглифи, точно над ресните.
— Ами сигурно… започна Ед, но внезапно млъкна. Очите му отново се разшириха и в тях се появи предишният поглед, който никак не допадаше на Ралф.
— Бебета! — изсъска той. — Чуваш ли? Бебета!
За кой ли път старецът го притисна до колата.
— За какво говориш, Ед? — Внезапно го осени идея. — За Натали ли става дума? За нея ли се безпокоиш?
По устните на Ед заигра лукава усмивка. Хвърли поглед към дебелака и промълви:
— Значи тор, а? Е, ако е само тор, едва ли ще имаш нещо против да отвориш единия, нали?
Дебелакът се смути и заяви на Ралф:
— На тоя приятел му трябва лекар.
— Може и така да е. Но беше започнал да се успокоява, та си мислех… защо не отвориш един от варелите? Може пък така да миряса.
— Разбира се, какво пък толкова? Така и така сме почнали…
Отново проблясна мълния и се разнесе мощен гръм, който този път сякаш разтресе цялото небе, студени капки дъжд оросиха потния врат на Ралф. Хвърли поглед наляво и видя Дорънс Марстелър, застанал на входа към мястото за пикници, който ги гледаше разтревожено.
— Май ще се изсипе порой — обяви дебелакът, — а туй нещо не бива да се мокри, защото ще започне химична реакция. Така че гледайте бързо. — Порови между крайния варел и рамката на камиона и измъкна щанга. — Май и аз съм не по-малко луд от него, дето ви уйдисвам на акъла. Просто си карах към къщи и никого не закачах. Той ме блъсна.
— Хайде, давай — подкани го Ралф. — Ще ни отнеме само минутка.
— Да — отвърна кисело дебелакът и пъхна плоския край на щангата под ръба на капака на най-близкия варел, — но ще го помня, докато съм жив!
В същия миг нова гръмотевица разтърси околността и шофьорът не можа да чуе следващите думи на Ед Дипно. Ралф обаче ги чу и го побиха ледени тръпки.
— Варелите са пълни с мъртви бебета. Сега ще видиш.
Гласът на Ед прозвуча толкова убедено, че Ралф почти очакваше да зърне преплетени ръчички и крачета и скупчени главички без коса. Вместо това видя смесица от ситни сини кристалчета и кафяво вещество. Лъхна го тежка миризма на тор, примесена със слабо ухание на химикали.
— Видя ли сега? Доволен ли си? — попита дебелакът, обръщайки се направо към Ед. — Видя ли, че не съм Рей Джоубърт или оня тип Дамер? Какво ще кажеш сега?
Обърканият израз отново се изписа по лицето на Ед и когато се разнесе поредният гръм, той леко трепна. Надвеси се над рамката, посегна към варела и отправи въпросителен поглед към дебелака.
Едрият мъж му кимна почти дружелюбно, както се стори на Ралф.
— Разбира се, пипни, нямам нищо против. Но ако завали, докато държиш шепа от това, ще затанцуваш като Джон Траволта. Изгаря кожата.
Ед бръкна във варела, сграбчи малко от сместа и я остави да изтече между пръстите му. Хвърли на Ралф объркан поглед (в него имаше и малко срам, помисли си Ралф) и изведнъж зарови ръка във варела до лакътя.
— Хей! — извика стреснато дебелакът. — Това да не са ти фъстъци!
Ед отново лукаво се усмихна — сякаш искаше да каже: „Знам ги аз тия номера!“ — но след това по лицето му отново се изписа объркване, защото и по-надолу не откри нищо друго, освен тор. Когато извади ръката си от варела, тя беше прашна и от нея лъхаше на сместа. Нова ослепителна мълния избухна над летището. Последвалият гръм бе почти оглушителен.
— Предупреждавам те, почисти си кожата от това, преди да е заваляло! — каза дебелакът. Посегна през сваленото стъкло на камиона и измъкна найлонова торбичка от „Макдоналдс“. Порови в нея, извади няколко салфетки и ги подаде на Ед; той машинално започна да се бърше. Докато го правеше, дебелакът постави капака на мястото му и започна да го набива с едрия си луничав пестник, хвърляйки бързи погледи към притъмнялото небе. Когато Ед докосна рамото му, човекът подскочи и се наежи.