— Май ти дължа извинение — каза младият мъж и за пръв път гласът му се стори на Ралф напълно разумен и спокоен.
— Адски си трогателен — отвърна дебелакът, но явно и той бе облекчен. Покри отново ремаркето с брезента и го завърза с няколко ловки движения. Докато го гледаше, Ралф внезапно осъзна с изумление какво жестоко нещо е старостта. Някога и той би завързал същия този брезент не по-малко сръчно и ловко. Сега отново би могъл да го стори, но щеше да му отнеме поне две минути и да го накара да пусне най-малко три от най-цветистите си ругатни.
Дебелакът свърши с брезента, скръсти ръце върху обемистия си гръден кош и попита Ралф:
— Видя ли катастрофата?
— Не — побърза да отговори старецът. Нямаше представа защо излъга, но решението да го направи бе взето мълниеносно. — Наблюдавах как каца самолетът на „Юнайтед“.
За негова изненада шофьорът се изчерви още по-силно. „И ти си го гледал! — сети се внезапно Ралф. — И не си гледал само как се приземява, иначе нямаше да се изчервяваш така… Гледал си и как рулира!“
Всичко му стана ясно: очевидно онзи смяташе, че катастрофата е станала по негова вина или поне, че ченгетата ще стигнат до това заключение. Мъжагата бе зяпал самолета и не бе видял безразсъдния слалом на Ед през служебния портал.
— Виж, наистина съжалявам — казваше в това време Ед съвсем искрено, но всъщност по лицето му се четеше нещо повече от разкаяние — то изразяваше пълно объркване. Ралф внезапно откри, че се пита доколко да вярва на това изражение и дали всъщност има дори най-малка представа
(Хей, хей, Сюзън Дей)
какво точно се бе случило тук току-що… коя, по дяволите, беше тази Сюзън Дей?
— Ударих си главата във волана — говореше Ед — и явно това… ами май доста яко ми е разтърсило мозъка.
— Да, явно е така — съгласи се дебелакът. Почеса се по главата, огледа притъмнялото небе, по което се кълбяха буреносни облаци, а после пак обърна поглед към Ед.
— Хайде да се спазарим, приятелче.
— Тоест? Как да се спазарим?
— Да си разменим само имената и телефонните номера, вместо да се занимаваме с цял куп застрахователни глупости. И после всеки по пътя си.
Ед погледна колебливо към Ралф, който сви рамене, и после отново към мъжа с градинарската шапка.
— Ако дойдат ченгетата — продължи дебелакът, — ме чакат големи неприятности. Когато ни регистрират, веднага ще разберат, че миналата зима са ме глобили за шофиране в нетрезво състояние и карам с изпитателна книжка. Ще ми създадат проблеми, въпреки че аз се движех по главния път и имах предимство. Разбираш ли какво имам предвид?
— Да — каза Ед, — но катастрофата стана изцяло по моя вина. Карах с прекалено висока скорост…
— Може би катастрофата не е чак толкова важна — прекъсна го шофьорът, след това изгледа с недоверие приближаващ се товарен камион, който тъкмо спираше до банкета. Погледът му отново се върна върху Ед и той заговори припряно: — Изтекло ти е малко масло, но вече е спряло да капе. Сигурен съм, че ще можеш да я закараш до вас, ако живееш в града. Тукашен ли си?
— Да — отвърна Ед.
— Аз ще покрия разходите по ремонта, ако са до петдесетина долара.
Ралф бе осенен от още едно прозрение; само то би обяснило внезапната промяна в поведението па мъжа, който от нахакан бе станал подкупващо кротък. Шофиране в нетрезво състояние миналата зима? Да, вероятно. Но никога не беше чувал за „изпитателна книжка“ и не се съмняваше, че човекът ги баламосва. Господин градинарят явно шофираше без книжка. Ситуацията се усложняваше от факта, че Ед казваше истината — катастрофата действително бе станала изцяло по негова вина.
— Ако просто си продължим по пътя и кажем, че сме квит — продължаваше дебелакът, — няма да се налага да обяснявам отново за миналогодишната глоба, а ти — защо си изскочил от колата си, почнал си да ми удряш шамари и да крещиш, че камионът ми е пълен с трупове.
— Така ли съм казал? — запита изумено Ед.
— Знаеш, че го каза — отвърна мрачно дебелакът.
Един глас с лек френско-канадски акцент се обади изотзад:
— Всичко наред ли е, хора? Някой да е пострадал? … Еййй, Ралф! Ти ли си?
Отстрани на спрелия камион пишеше „Химическо чистене, Дери“ и Ралф видя, че шофьорът е единият от братята Вашон от Олд Кейп. Вероятно бе Тригър, най-млдият.
— Аз съм — отвърна Ралф и без да знае или да се пита защо, вече действаше напълно инстинктивно — отиде до Тригър, сложи ръка на рамото му и го поведе обратно към камиона на „Химическо чистене“.