— Онез хора добре ли са?
— Не се безпокой, нищо им няма — побърза да обясни Ралф. Обърна се и видя, че Ед и дебелакът бяха застанали до ремаркето, доближили глави. Отново закапаха студени капки, барабанейки по синия брезент като нетърпеливи пръсти. — Удариха се леко, нищо повече. Сега се договарят.
— Хубаво, хубаво — добродушно каза Тригър Вашон. — Как твоя жена, Ралф?
Ралф се сепна; изведнъж се почувства като човек, който едва по обяд се сеща, че е забравил да изключи печката, преди да тръгне за работа.
— Господи! — възкликна и погледна часовника си, надявайки се да е пет и петнайсет, най-късно пет и трийсет. Вместо това обаче видя, че часът е шест без десет. Вече бе просрочил с двайсет минути времето, в което Каролин го чакаше да й занесе чиния супа и половин сандвич. Сигурно щеше да се разтревожи. Нещо повече, слушайки как гръмотевиците отекват в празния апартамент, тя направо щеше да се изплаши. А ако рукнеше порой, нямаше да е в състояние да затвори прозорците; ръцете вече не й се подчиняваха.
— Ралф? — обади се Тригър. — Нещо не наред ли?
— Нищо — отвърна старецът. — Само дето тръгнах на разходка и изгубих представа за времето. После стана тая катастрофа и… ще ме откараш ли до нас, Триг? Ще ти платя.
— Нищо няма плащаш. И без това ми е на път. Скачай вътре. Мислиш, че тия двамата ще се оправят? Че няма се сбият или нещо такова?
— Няма. Изчакай само секунда.
— Няма проблем.
Ралф се приближи до Ед.
— Всичко наред ли е? Разбрахте ли се вече?
— Да. Ще разрешим въпроса помежду си. И защо не? Всичко свърши само с малко счупени стъкла.
Сега говореше като стария Ед и мъжагата с бялата риза го гледаше с нещо подобно на уважение. Ралф все още се чувстваше объркан и обезпокоен от случилото се, но реши да не се занимава повече. Ед Дипно много му допадаше, ала сега си имаше други грижи — трябваше да мисли за Каролин. За Каролин и за невидимия часовник, който отмерваше последните й часове.
— Чудесно — каза той на Ед. — Тогава си отивам. Напоследък аз приготвям вечерята и вече закъснях.
Понечи да си тръгне. Дебелакът го спря и му протегна ръка.
— Пропуснахме да се запознаем. Казвам се Джон Танди.
— Ралф Робъртс. Приятно ми е.
Танди се усмихна.
— При дадените обстоятелства се съмнявам, че ти е много приятно… но съм ти признателен, че се намеси. Изплаших се не на шега, че работата ще стане дебела.
„И аз си го помислих“ — мислено добави Ралф. Извърна се към Ед и тревожно огледа необичайната за него тениска, прилепнала към стройното му тяло, и белия копринен шал с избродираните червени китайски йероглифи. Забеляза странния му поглед и си каза, че май старият Ед не се е върнал напълно.
— Сигурен ли си, че си добре? — запита го. Искаше да си тръгне, да се върне при Каролин, и същевременно нещо го възпираше. Усещането, че нещо не е наред, не го напускаше.
— Да, добре съм — побърза да отвърне младият мъж и му се усмихна широко, но тъмнозелените му очи останаха сериозни. Изпитателно наблюдаваше Ралф, сякаш се питаше какво ли е видял… и какво
(хей, хей, Сюзън Дей)
ще остане в паметта му от тази случка.
3.
Кабината в камиона на Тригър Вашон ухаеше на чисти, току-що изгладени дрехи — аромат, който, кой знае защо, винаги напомняше на Ралф за пресен хляб. Нямаше седалка за пътници, затова той бе застанал прав, хванал с едната ръка дръжката на вратата, а с другата се бе вкопчил в кош за пране.
— Тая работа доста странна — обади се Тригър, поглеждайки в страничното огледало.
— Дори не подозираш колко си прав — отвърна Ралф.
— Познавам оня с японската кола — Дипно му име. Има много хубава женичка, някой път носи дрехи за химическо. Обикновено изглежда приятен човек.
— Днес явно не беше на себе си.
— Плъпнали му мравки в задника, а?
— Цял мравуняк, мен ако питаш.
Тригър се разсмя гръмко, тупайки с ръка по износената черна пластмаса на големия волан.
— Цял мравуняк! Страхотно! Супер! Туй го запомня! — Изтри насълзените си от смях очи с носна кърпичка, която по размери приличаше на покривка за маса. — Стори се, че господин Дипно излязъл през служебния изход на летището.
— Точно така.
— Трябва пропуск. Как смяташ, откъде взел пропуск, а?
Ралф помисли, намръщи се и поклати глава:
— Не знам. Дори не ми мина през ума. Ще трябва да го питам, като го видя следващия път.
— Ами да. Питай и какво правят мравки. — Това отново го накара да се разсмее, което на свой ред наложи ново използване на кърпичката, излязла сякаш от някоя комична опера.
Когато удължението, свърши и те се озоваха на Харис Авеню, бурята се разрази с всичка сила. Нямаше градушка, но дъждът се изля като истински летен порой и отначало бе толкова силен, че Тригър трябваше да намали скоростта почти до пълзене.