Лукас си спомни наскърбения звук, който беше издала — звук, който още го изпълваше със срам. Беше съжалявал за този момент цял живот и оттогава нито веднъж не бе докоснал майка си по-грубо, отколкото би докоснал розово листенце. Но сега тя кървеше отново. Заради него.
Лукас издърпа ръка от чичо си и братовчед си, отвори рязко задната врата, и се хвърли в тъмното нощно небе. Не го беше грижа накъде ще го отнесат ветровете.
2
Хелън си поемаше дъх на малки, задъхани глътки. Това бе петата поредна нощ, в която слизаше на едно и също място в Подземния свят, и знаеше, че колкото по-малко се движи, толкова по-бавно потъва в плаващите пясъци. Дори по-дълбокото дишане я караше да потъва по-дълбоко в ямата.
Удължаваше изтезанието, но просто не можеше да понесе мисълта да се дави отново в мръсотия. Плаващият пясък не беше чист. Беше натъпкан с мъртвите и разлагащи се тела на всичките си предишни жертви. Хелън чувстваше как плесенясващите останки на всевъзможни създания се блъскат в нея, докато пясъците я теглят бавно надолу. Миналата нощ ръката й се бе допряла до лице — човешко лице — някъде под мръсния пясък.
Мехурче газ се надигна на повърхността, разнасяйки смрадливо изпарение. Хелън повърна, неспособна да се владее. Когато най-накрая се удавеше, вонящата мръсотия щеше да нахлуе в носа й, в очите й, и да напълни устата й. Макар да беше потънала само до кръста, Хелън знаеше, че това предстои. Заплака. Не можеше да търпи повече.
— Какво друго мога да направя? — изпищя тя и потъна по-надолу.
Знаеше, че мятането насам-натам не върши работа, но може би поне този път щеше да стигне до сухите тръстики отстрани край езерцето и да успее да се вкопчи в тях, преди тежката тиня да я погълне. Зашляпа напред, но за всеки сантиметър напредък заплащаше със сантиметър дълбочина. Когато потъна до гърдите, бе принудена да спре да се движи. Тежестта на подвижните пясъци й изкарваше въздуха, като огромна тежест, отпускаща се върху гърдите й — сякаш я притискаше великанско коляно.
— Схващам, ясно? — изплака тя. — Докарвам се тук, като съм разстроена, когато заспивам. Но как се предполага да променя начина, по който се чувствам?
Плаващите пясъци стигаха до шията й. Хелън наклони глава назад и издаде брадичка напред, опитвайки се със силата на волята си да се издигне по-високо.
— Вече не мога да правя това сама — изрече тя към празното небе. — Имам нужда някой да ми помогне.
— Хелън! — провикна се плътен, непознат глас.
Хелън за пръв път чуваше друг глас в Подземния свят, и отначало предположи, че халюцинира. Лицето й още бе вдигнато нагоре, и тя не можеше да го помръдне, за да погледне, иначе щеше да бъде всмукана от пясъците.
— Протегни ръка към мен, ако можеш — каза младият човек с напрегнат глас, сякаш се бореше на ръба на ямата, да стигне до нея. — Хайде, опитай, мътните го взели! Подай ми ръка!
В този момент ушите й се напълниха, и тя вече не можеше да чуе какво й крещи той. Виждаше единствено златен проблясък — ярко блещукане, което пронизваше приглушената, унила светлина на Подземния свят като животоспасяващия лъч на фар. Хелън едва зърна остра брадичка и уста с пълни, изваяни устни на ръба на полезрението си. После, под повърхността на плаващите пясъци, почувства как една силна ръка улавя нейната и я дърпа.
Хелън се събуди в леглото си и залитна напред, тръскайки енергично тинята от ушите си. Тялото й още кипеше от адреналин, но тя се застави да остане съвсем неподвижна и да слуша.
Чу как Джери грачи дрезгаво долу в кухнята — пронизителен шум, подобен на вой на сирена, чието място беше по-скоро насред претъпкан дансинг, отколкото в уютния дом на Хелън в Нантъкет. Джери пееше. Е, в известен смисъл.
Изблик на облекчен смях изскочи от гърлото на Хелън. Беше си на сигурно място у дома, и този път не си беше счупила нищо, не се беше намушкала, нито се беше удавила в прогнилото тресавище. Някой я беше спасил.
Или си въобразяваше всичко?
Помисли си за плътния глас и топлата ръка, която я беше изтеглила от ямата. Лечители като Джейсън и Ариадна можеха да слизат духом покрай ръба на Подземния свят, но никой, с изключение на Хелън, не можеше действително да слезе там, докато тялото още беше свързано с душата. Предполагаше се, че е невъзможно. А Хелън бе слязла в Тартар — най-долното от всички подземни селения. Дори по-надолу в Подземния свят, отколкото самото царство на Хадес. Дори най-силните Лечители не се бяха доближавали до него. Нима имаше толкова отчаяна нужда от помощ, че беше получила халюцинации?