За нещастие откриха, че тиквите сами по себе си са толкова блудкави, че на практика не стават за ядене. Ако не бяха проявили изобретателност в готвенето, щяха да се откажат от кръстоносния си поход за спасяване на тиквите още след първата година.
Имаше множество отвратителни творения, от които до този момент най-ужасното бяха тиквените ледени близалки, но палачинките се открояваха като най-успешното. Те моментално се превърнаха в такава голяма част от традицията на семейство Хамилтън в края на октомври, каквато беше пуйката за Деня на благодарността. Хелън забеляза, че Джери дори беше приготвил прясна бита сметана за отгоре и това я накара да се почувства толкова виновна, че не можеше да го погледне. Той се тревожеше за нея.
— Най-сетне! Какви ги вършеше там горе? Да не шиеш завивка от цветни парчета? — пошегува се Джери, опитвайки се да омаловажи тревогата си, докато оглеждаше Хелън от горе до долу.
За миг очите му се разшириха от страх, а устните му се събраха в сурова линия, после той се обърна отново към печката и започна да сервира. Джери не досаждаше с натяквания, но през последните три седмици Хелън беше станала кльощава — наистина плашещо кльощава — и тази великанска закуска беше неговият начин да се опита да поправи това, без да се впуска в дълга, досадна лекция. Хелън обичаше начина, по който баща й се справяше с нещата. Не й натякваше, както правят родителите, ако видят, че дъщеря им заприличва на плашило, но въпреки това беше достатъчно загрижен, за да направи нещо по въпроса.
Хелън се опита да се усмихне храбро на баща си, взе си чиния и започна да тъпче храната в гърлото си. Всичко имаше вкус на дървени стърготини, но въпреки това тя се тъпчеше с калории. Последното, което искаше, беше баща й да се безпокои за здравето й, макар че, честно казано, дори самата тя започваше да се чувства леко разтревожена.
Възстановяваше се бързо от всяко видимо нараняване, което получаваше в Подземния свят, но с всеки ден се чувстваше все по-слаба. Но нямаше избор — трябваше да продължи, докато не намереше Фуриите, независимо колко я разболяваше Подземният свят. Беше обещала. Дори и сега Лукас да я мразеше, щеше да го изпълни.
— Трябва да дъвчеш бекона, Лени — каза баща й саркастично. — Той не се разтваря в устата.
— Така ли? — Осъзнавайки, че седи там напълно неподвижна, тя се застави да се държи нормално и да се пошегува. — Я го виж ти, чак сега ми казва.
Докато баща й се подсмихваше, тя с усилие отклони мислите си от Лукас и се замисли за всички домашни, които не беше написала. Дори още не бе дочела „Одисея“, не защото не искаше да я прочете, а защото не беше имала време.
Сякаш списъкът на Хелън бе пълен с изостанали вчерашни задачи. На всичкото отгоре любимият й учител, Хърги, непрекъснато се опитваше да я убеди да се включи в курсовете за напреднали. Сякаш тя имаше нужда да увеличава списъка си с книги за четене.
Клеър се зададе бавно по автомобилната алея в новата кола хибрид, която родителите й бяха купили, и извика: „Биип-биип“ през прозореца, вместо наистина да натисне клаксона. Докато Джери неуспешно се опитваше да не кръжи досадно наоколо, Хелън натъпка в гърлото си остатъка от палачинката, като едва не се задави, и изтича през вратата с все още развързани връзки на обувките.
Тя забърза надолу по стълбите, като хвърли поглед назад към платформата на покрива, но знаеше, че ще е празна.
Лукас й беше дал болезнено ясно да разбере, че няма повече да седи върху покрива й. Хелън не знаеше защо си прави труда да поглежда там горе, освен, може би, защото не можеше да се сдържи.
— Закопчай си палтото, навън е студено — сгълча я Клеър веднага щом Хелън се качи в колата. — Лени? Изглеждаш ужасно скапана — продължи тя, докато включваше колата на скорост.
— Аа… добро утро? — каза Хелън с разширени очи. Клеър беше най-добрата й приятелка от рождение, и следователно имаше право да й крещи, когато й се приискаше. Но трябваше ли да започва толкова рано? Хелън отвори уста да обясни, но Клеър не се остави да бъде отклонена от темата.
— Дрехите ти направо се смъкват от тялото, ноктите ти са изгризани до дъно, а устните ти са напукани — нареждаше гневно Клеър, задушавайки слабите протести на Хелън, докато се изстрелваше по улицата. — А торбичките под очите ти са толкова ужасяващи, че изглежда, сякаш някой те е ударил с юмрук в лицето! Правиш ли изобщо усилия да се грижиш за себе си?
— Да, опитвам се — избъбри Хелън, все още правейки опити да закопчае палтото си, което внезапно се беше оказало по-трудно за разгадаване от алгебра на китайски. Отказа се да се бори с копчетата и погледна Клеър в лицето, като вдигна ръце в пристъп на безсилно раздразнение. — Храня се тук горе, но в Подземния свят няма храна, а изглежда, че не мога да погълна достатъчно, когато съм в реалния свят, за да компенсирам. Повярвай ми, опитвам се. Баща ми току-що ме натъпка със закуска, достатъчна да засити и краен футболен защитник.