Звънецът би точно когато Хелън и Клеър влязоха тичешком в часа на класния. Господин Хъргшимър, или „Хърги“, както го наричаха зад гърба му, им отправи един от най-неодобрителните си погледи. Сякаш можеше да усети мириса на зараждащата се неприятност в ума на Клеър. Хърги възложи и на двете по две „думи на деня“ за другата сутрин като предварително наказание за онова, което толкова очевидно крояха — каквото и да бе то. От този момент нататък денят на Хелън ставаше все по-лош.
Хелън никога не се бе нареждала сред най-прилежните ученици, а сега, когато прекарваше нощите си, тътрейки се през подземния свят, проявяваше дори още по-малък интерес към училището. Получаваше упреци във всички часове, но поне един от връстниците й се справяше дори по-зле от нея.
Когато учителят им по физика се нахвърли върху Зак, задето не беше написал лабораторното си упражнение, Хелън се попита какво се е случило. Зак винаги беше един от онези, които изглеждаха будни и нащрек, независимо кое време беше. Обикновено беше малко прекалено нащрек, пъхайки си носа там, където не му беше работа. Хелън никога не бе виждала Зак да изглежда толкова изтощен и разсеян. Опита се да улови погледа му и да му се усмихне в знак на солидарност, но той се извърна.
Хелън остана да седи, взирайки се в безизразното му лице, докато в лишения й от сън мозък най-сетне проникна мисълта как преди около седмица беше чула някой да казва, че Зак е напуснал футболния отбор. Бащата на Зак, господин Брант, беше треньорът по футбол, и Хелън знаеше, че той подтиква Зак да бъде съвършен във всичко, което прави. Нямаше начин господин Брант да позволи на сина си да се предаде без борба. Хелън се зачуди какво се бе случило между тях. Каквото и да беше, едва ли беше добро. Зак изглеждаше ужасно.
Когато звънецът би в края на часа, Хелън се опита да докосне Зак по ръката и да го попита дали е добре, но той се държа, сякаш тя изобщо не беше там, и излезе от стаята. В живота им имаше време, когато Хелън и Зак бяха приятели — някога той, делеше с нея бисквитите си с форма на животни на площадката за игра, — но сега отказваше дори да я погледне.
Хелън тъкмо беше решила да пита Клеър за Зак и загадъчното му състояние по време на тренировката по бягане, когато зърна Лукас отдалече. Всичко друго се разтвори като рисунка с тебешир под дъжда.
Той придържаше вратата, отворена над нечия глава, любезно образувайки мост, така че един по-дребен ученик от долните класове да мине под ръката му. Хвърли поглед надолу по коридора, без конкретна цел, и я забеляза. Очите му се присвиха гневно.
Хелън замръзна. Отново изпита чувството, че някой притиска с коляно гърдите й. Това не е Лукас, помисли си тя, неспособна да диша или да се движи.
Когато Лукас изчезна сред тълпите от забързани ученици, Хелън се запъти надолу към съблекалнята, за да се преоблече за тренировката по бягане, с напълно изпразнен и чист ум, като небе след гръмотевична буря.
Когато Клеър се появи, Хелън веднага започна да й задава въпроси. Беше се натъкнала на този трик преди няколко седмици, когато осъзна, че ако обсипваше най-добрата си приятелка с въпроси, Клеър нямаше да има време да я пита как я кара самата тя. Този път всъщност не беше нужно Клеър да говори. Джейсън имаше лош ден и тя се тревожеше за него.
Джейсън и Клеър не „ходеха“ официално, но откакто Джейсън я беше изцелил, очевидно не бяха просто приятели. Бяха станали много близки много бързо и сега тя беше най-близката довереница на Джейсън.
— Ще се отбиваш ли у тях след тренировката по бягане? — попита Хелън тихо.
— Да, не искам да го оставям сам точно сега. Особено след като Лукас все още е потънал вдън земя.
— Какво искаш да кажеш? — попита Хелън, разтревожена. — Той изобщо не се е прибирал вкъщи от… — Откакто ми каза да вървя по дяволите, удари баща си, изложи на опасност майка си, и си навлече изхвърляне от къщи? — довърши тя мислено.
Клеър изглежда разбра точно какво си мислеше Хелън и стисна ръката й в знак на подкрепа, докато обясняваше.
— Не, прибирал се е у дома няколко пъти оттогава. Извини се на родителите си и те му простиха, разбира се. Но вече никога не е наблизо. Никой не знае къде ходи или какво прави, и, да ти призная ли честно? Всички се страхуват от него твърде много, за да попитат. Той е променен, Лени. Не говори с никого, освен може би с Касандра. Изчезва веднага след училище и понякога се прибира вкъщи чак в един-два часа сутринта, ако изобщо се прибере. Родителите му го оставят на мира, защото без Хектор наоколо, никой всъщност не може да го спре. Джейсън се тревожи — каза Клеър, преди да хвърли кос поглед към Хелън. — Не си го виждала напоследък, нали?