— Днес. Но само за секунда, по коридора — каза Хелън, завършвайки поредицата от въпроси, преди Клеър да успее да я попита как се чувства. — Слушай, трябва да побързам. Добре ли си или искаш да поговорим още?
— Върви — каза Клеър, като се навъси разтревожено.
Хелън й се усмихна леко, за да й покаже, че е добре, макар да не беше съвсем така, а после забърза да завърши пробега си с време, което според треньорката Тар да показва инициатива.
Лукас видя Хелън в края на коридора и застави лицето си да се присвие в гневна гримаса, призовавайки я със силата на волята си да го намрази или да се бои от него — каквото там беше нужно, за да я накара да се махне от него. За нейно собствено добро.
Но Лукас не видя в очите й омраза или страх. Тя не се отдръпна от него, както се очакваше. Просто изглеждаше объркана.
Усещането беше, сякаш дъвчеше стъкло, но Лукас се застави да й обърне гръб и да продължи по коридора.
Беше възнамерявал единствено да отблъсне Хелън.
Но после нещата излязоха от контрол: ударът, който нанесе на баща си; майка му, окървавена; сляпата ярост, която изпитваше. Лукас знаеше какво е усещането за гняв. Двамата с Хектор се биеха ожесточено помежду си, откакто бяха пораснали достатъчно, за да стоят прави. Но това не приличаше на нищо друго, което бе преживявал преди. Беше пробудил нещо вътре в себе си, нещо, за което нямаше представа, че носи в себе си.
Духът беше излязъл от бутилката и нямаше да се прибере обратно вътре.
Завършвайки пробега си дълго преди Клеър, Хелън реши да върви пеша до работа, за да може да помисли. Изпрати на Клеър текстово съобщение, обяснявайки й, че няма нужда от превоз до „Новинарския магазин“ днес следобед, и потисна подозрението, че Клеър вероятно ще е доволна от решението й да се справя сама.
Никога преди не се бяха избягвали взаимно, но нещата се бяха променили. Животът им ги теглеше в различни посоки и Хелън започваше да се пита дали приятелството им щеше някога отново да бъде същото. От тази мисъл й се доплака.
Температурата започна да се покачва стремително, докато Хелън вървеше по Сърфсайд Роуд към центъра на града. Якето й не беше закопчано, а презрамките на чантата с учебниците на едното й рамо и на тази с екипа за физическо — на другото, разделяха двете страни на якето й, така че не можеше да загърне както трябва предницата. С раздразнено цъкане на език Хелън смъкна чантите си. Докато се навеждаше да ги остави на земята, почувства странен световъртеж. За миг й се стори, че тротоарът не си пасваше напълно с улицата, сякаш имаше нещо ужасно объркано във възприятията й за дълбочина.
Изправяйки се със задъхано пъшкане, Хелън протегна ръка настрани, в случай че падне, чакайки приливът на кръв в главата й да спре. Световъртежът изчезна след миг, но го замести още по-смущаващо усещане. Имаше чувството, че я наблюдават, сякаш някой стоеше точно пред нея, взирайки се право в очите й.
Тя отстъпи назад и протегна ръка, но докосна единствено въздух. Хвърляйки нервен поглед наоколо, тя се завъртя на пета, грабна чантите си, и изтича в градския център. Касандра беше прозряла, че Хелън не е застрашена от нападение поне през следващите няколко дни, но никога не беше обещавала, че ще я оставят на спокойствие. Хелън знаеше, че някой от Стоте братовчеди най-вероятно я следи, просто не беше очаквала да изпитва такава параноя заради това. Внезапно си представи, че усеща нечий дъх във врата си. Тази мисъл я накара да се втурне в „Новинарския магазин“, сякаш я преследваха.
— Какво има? — попита Кейт. Погледна зад гърба на Хелън за онова, което я беше изплашило. — Следи ли те някой?
— Няма нищо — отвърна Хелън с фалшива усмивка. — Побиха ме тръпки от студа.
Кейт изгледа Хелън скептично, но Хелън се шмугна покрай нея и остави нещата си зад касата, преди Кейт да успее да задълбае в темата.
— Яде ли след тренировката по бягане? — попита Кейт. — Иди отзад и си направи сандвич — нареди тя, когато Хелън не отговори веднага.