— Всъщност не съм гладна… — поде Хелън, но Кейт я пресече ядосано:
— Това ли е окончателният ти отговор? Помисли си внимателно — предупреди я тя, като заби покрит с брашно юмрук в приятно закръгления си хълбок.
Хелън си затвори устата и влезе в задната стаичка. Имаше чувството, че и Кейт, и Джери я обвиняват, че е толкова слаба. Но не можеше да обясни на никого от двамата какво всъщност става.
Тя намаза малко фъстъчено масло върху голямо парче хляб и посипа мед отгоре, след което отхапа огромна, гневна хапка. Дъвчеше механично, без да обръща внимание на лепкавата топка хляб и сладкия крем с вкус на ядки, който слепваше устата й. И без друго през повечето време имаше чувството, че се дави с нещо — сякаш в дъното на гърлото й постоянно бе заседнало валмо от думи. Какво беше малко фъстъчено масло в сравнение с това?
Изгълта набързо чаша мляко и се затътри отново отпред, все още чувствайки се, сякаш е обвинена в нещо, за което нямаше вина. През остатъка от вечерта избягваше Кейт, за да я накаже.
След няколко неловки часа, през които стъпваше безкрайно предпазливо из „Новинарския магазин“, Хелън излъга, че Клеър ще я вземе. Навън в тъмнината, сигурна, че никой не може да я види, Хелън подскочи в нощното небе и литна към къщи. Устреми се високо, заставяйки се да се издигне до там, където разреденият въздух обтягаше тъпанчетата й и се впиваше в дробовете й.
Веднъж беше обещала на Лукас, че няма да напуска острова, без да е допълнително обучена в презокеанските пътувания, и технически беше спазила това обещание. Все още беше над Нантъкет, само че много високо над него. Издигаше се нагоре и нагоре, докато видя ярката мрежа от нощни светлини, която свързваше целия континент под нея. Продължи да лети, докато очите й започнаха да сълзят, а сълзите замръзнаха на бузите й.
Протегна се и остави тялото си да се носи, докато умът й се изпразни. Сигурно такова беше усещането да плуваш без страх в океана, но Хелън предпочиташе да плува в океан от звезди. Продължи да се носи плавно, докато студът и самотата станаха непоносими, а след това се понесе обратно надолу към земята.
Хелън се приземи в двора си и влезе тичешком през предната врата, надявайки се баща й да не забележи, че на автомобилната алея не се беше появила кола, която да я остави, но Джери не беше в кухнята. Тя провря глава в стаята му, просто за да се увери, но той не беше и там. Хелън си спомни, че беше петък вечер. Двамата с Кейт вероятно имаха планове. Тъй като през по-голямата част от вечерта двете с Кейт не бяха разговаряли, Хелън не се беше сетила да попита дали Джери ще прекара нощта у Кейт, или не. Сега съжали, че се е цупила. Къщата беше твърде празна, а тишината притискаше мъчително ушите й.
Хелън си изми лицето и зъбите, и си легна. Задържа очите си отворени толкова дълго, колкото можа, заставяйки се със силата на волята си да остане будна въпреки факта, че беше уморена до сълзи.
Знаеше, че ако заспи, ще се спусне в Подземния свят и ще се гмурне в самота, която бе по-всепоглъщаща дори от самотата, която изпитваше в реалния свят. Но колкото по-дълго лежеше в леглото, толкова повече мислите й се носеха към Лукас. Хелън разтри лицето си с ръце и се опита да избута парещите сълзи обратно в очите си. Непоносимата тежест започна отново да се настанява върху гърдите й.
Не можеше да си позволи да се самосъжалява, иначе след няколко мига щеше да се търкаля в мръсотията на ямата. После през ума й мина една мисъл.
Може би този път нямаше да е сама в Подземния свят.
Знаеше, че нейният спасител вероятно е мираж, но беше отчаяна. Дори разговарянето с мираж беше за предпочитане пред това, да се лута из ада сама.
Докато съсредоточаваше мислите си върху плътния глас, който бе чула, Хелън си позволи да заспи. Представи си златния проблясък, красивата уста и звука, когато той изричаше името й, докато й протягаше ръка, за да я улови със своята…
Хелън се намираше в подобна на прерия равнина с обширни пространства мъртва трева и вълнисти хълмове. Беше идвала в тази част на Подземния свят и преди, но нещо се бе променило. Не можеше да го определи точно, но всичко й се струваше някак различно. Първо, имаше шум. Хелън не помнеше някога да е чула в Подземния свят дори един звук, който да не е издала сама — нито дори звука от полъха на вятъра върху тревата.
По някакъв начин Подземният свят й се струваше реален, а не просто част от ужасен кошмар. Хелън беше преживявала това и преди, макар и само за кратко, когато беше чудодейно изтеглена от ямата. Колкото и стряскаща да беше тази нова перспектива на Подземния свят, в същото време беше и облекчение. По някаква причина царството на Хадес й се струваше не толкова ужасяващо. Когато се огледа сега, Хелън си спомни за онзи момент в „Магьосникът от Оз“, когато Дороти за пръв път видя цветни изображения.