— О, за бога! — промърмори раздразнено Клеър, докато разкопчаваше закопчаните накриво досадни копчета на якето на Хелън и после ги закопчаваше отново. — Приличаш на петгодишно хлапе, страдащо от дислексия. Сигурно вече ще трябва и да идвам да те обличам всяка сутрин?
— Хамилтън! — извика треньорката Тар, преди Хелън изобщо да успее да измисли отговор, камо ли пък — да разкаже на Клеър какво се беше случило предишната нощ. — Ще седнеш при мен. Трябва да обсъдим стратегията.
— Имам да ти кажа нещо — избълва Хелън към Клеър, докато тръгваше назад към треньорката. — Видях някого там, нали се сещаш, нощес. — Очите на Клеър се разшириха с надежда, докато треньорката отвличаше Хелън.
През остатъка от полета треньорката бъбреше възбудено как Хелън трябва да заблуди един бегач, а после да вземе преднина пред друг — все безполезни съвети, като се имаше предвид, че стига да поиска, Хелън можеше да разбие звуковата бариера. Хелън слушаше с половин ухо и се опитваше да не се тревожи твърде много за Мистър „Скапана подстрижка“.
Той беше едър, висок и със силно телосложение, и изглеждаше, сякаш знаеше какво прави с онзи дълъг кинжал, с който се защитаваше. Хелън се опита да се убеди, че той вероятно е добре, но не беше напълно уверена.
Който и да беше Мистър „Скапана подстрижка“, безспорно приличаше на Потомък. Но може просто да е висок метър и деветдесет, мускулест, невероятно привлекателен простосмъртен със страхотна усмивка. А ако случаят беше такъв, с горкото създание определено бе свършено. Никой простосмъртен не можеше да отблъсне онази харпия.
Цяла сутрин Хелън се опитваше да намери възможност да поговори с Клеър, но не й се удаде шанс. Направи първия си пробег, като се опита да не го спечели веднага, но беше разсеяна, питайки се дали е възможно някой да загине в земята на мъртвите или не. Безполезният вътрешен спор наруши концентрацията й и в крайна сметка се оказа, че бяга твърде бързо. Престори се, че се задъхва, когато осъзна, че всички зрители я зяпат с отворена увиснала уста. Всички, с изключение на един.
Зак Брант не изглеждаше ни най-малко изненадан, когато Хелън изтича покрай него с бързината на заек. Всъщност изглеждаше отегчен. Хелън нямаше представа какво търси Зак на състезанието — никога преди не беше идвал. От начина, по който очите му сякаш бяха залепени върху нея, Хелън можеше само да предположи, че е дошъл да я гледа, но нямаше представа защо. Имаше време, когато би сметнала, че Зак я гледа, защото си пада по нея, но това време беше отдавна отминало. Напоследък той сякаш не искаше да има нищо общо с нея.
Хелън спечели надбягването, после надаваше насърчителни възгласи, докато Клеър завърши едно от своите, преди най-после да се срещнат до пясъчната ивица за троен скок.
— Е, какво стана? — изпухтя Клеър, все още задъхана от бягането.
— Видях… — Хелън млъкна, без да довърши. — Да отидем ей там — продължи тя, като посочи към един празен участък от полето в края на пистата. Наоколо се мотаеха много хора, а Зак стоеше прекалено близо.
До този момент Хелън вече щеше да се пръсне от нетърпение да разкаже на Клеър какво е видяла. Докато вървяха, прошепна полугласно:
— Видях човек. Жив човек.
— Но аз си мислех, че ти си единствената, която може да слиза там телом — не само духом.
— И аз! Но снощи се появи това момче. Е, добре де, не момче. Искам да кажа, беше с гигантски ръст. Някакъв тип, приблизително наша възраст, предполагам.
— Той какво правеше там долу? — попита Клеър. Не звучеше убедена, че Хелън наистина е видяла някого.
— Някаква харпия го смазваше от бой — каза Хелън. — Но по-предишната нощ той ме изтегли от плаващите пясъци. Едната му ръка е цялата лъскава, сякаш е покрита със злато. — Клеър я погледна със съмнение и Хелън осъзна колко откачено звучи. — Мислиш ли, че полудявам? Звучи откачено, нали? А дори не се предполага да е възможно.
— Ако нямаш нищо против — каза внезапно Клеър и хвърли гневен поглед над рамото на Хелън към Зак, който ги следваше. — Това е личен разговор.
Зак сви рамене, но не се махна. Клеър прие съпротивата му като предизвикателство. С най-властния си глас му кресна да се разкара, но той не помръдна. Накрая тя трябваше да хване Хелън за ръка и да я поведе към края на откритото поле, където започваше гората. Зак не можеше да ги последва безпрепятствено, без Клеър да направи сцена заради това, но и не се отдалечи. Просто продължи да се взира в тях, докато Клеър замъкна Хелън в шубрака.