Мъхесто вълнено палто висеше в ъгъла. По яката имаше пърхот, и дрехата миришеше на болен старец. Притискаше я, сякаш се опитваше да я пропъди от бърлогата си. Хелън пренебрегна своенравното палто и започна да търси, докато не откри друга врата, скрита в една от страничните стени на дрешника. Отворът беше висок само колкото да позволи през него да мине малко дете. Тя коленичи, внезапно ужасена от вълненото палто, което сякаш я наблюдаваше как се навежда, като че опитващо се да надникне в тениската й, и забърза през високата колкото детски ръст врата.
Следващата стая беше прашен будоар, в който се бяха наслоили трупани с векове тежък парфюм, жълти петна и разочарование. Но поне имаше прозорец. Хелън забърза към него, надявайки се да скочи навън и да се освободи от този ужасен капан. Бутна ярките завеси от тафта в прасковен цвят настрани, с чувство, близко до надежда.
Прозорецът беше зазидан с тухли. Тя заудря тухлите с юмруци — отначало само с леки движения, но с усилващ се гняв, докато кокалчетата й се разраниха. В този лабиринт от стаи всичко бе прогнило и се рушеше — всичко, с изключение на изходите. Те бяха солидни като Форт Нокс1.
Хелън беше хваната в капан сякаш от дни. Беше се изпълнила с такова отчаяние, че дори беше затворила очи и се беше опитала да заспи, надявайки се да се събуди в леглото си. Не се получи. Хелън все още не беше открила как да контролира влизанията и излизанията си от Подземния свят, без да се убие. Страхуваше се, че този път наистина ще умре, и не искаше да мисли какво щеше да й се наложи да си причини, за да излезе.
Бели петна обсипваха зрителното й поле, и вече няколко пъти едва не бе припаднала от жажда и изтощение. Не беше пила дори капка вода от толкова дълго, че дори капките слузеста тиня, които излязоха с неохотно съскане от крановете в това адско обиталище, започваха да й се струват съблазнителни.
Странното беше, че в тази част на Подземния свят Хелън беше по-изплашена, отколкото някога преди, макар да не се намираше в никаква непосредствена опасност. Не висеше от някой перваз, нито беше затворена в ствол на дърво или окована за китките към скален блок, който я влачеше надолу по хълм и право към остър зъбер.
Намираше се просто в къща, безкрайна къща без изходи.
Тези посещения до частите на Подземния свят, където не се намираше в непосредствена опасност, траеха най-дълго и в края на краищата се оказваха най-тежките. Жаждата, гладът и смазващата самота, от които страдаше бяха най-ужасното наказание. Адът не се нуждаеше от огнени езера, за да я изтезава. Времето и самотата бяха достатъчни.
Хелън седна под зазидания прозорец, мислейки си как ще трябва да прекара остатъка от живота си в дом, където не беше добре дошла.
Точно насред футболната тренировка заваля проливен дъжд, а после всичко тръгна накриво. Всички момчета започнаха да се блъскат, подхлъзвайки се в калта, като наистина съсипаха терена. Треньор Брант най-сетне се предаде и изпрати всички да си вървят у дома. Лукас гледаше треньора, докато всички се готвеха да си вървят, и беше наясно, че още от самото начало умът му не е в тренировката. Синът му, Зак, беше напуснал отбора предишния ден. Според всеобщите твърдения, треньорът не беше приел това добре, и Лукас се чудеше колко ли сериозна е била кавгата. Днес Зак не беше дошъл на училище.
Лукас съчувстваше на Зак. Знаеше какво е да имаш баща, който е разочарован от теб.
— Люк! Да вървим! Замръзвам — подвикна Джейсън. Той вече смъкваше екипа си на път за съблекалнята и Лукас затича да го настигне.
Побързаха да се приберат у дома, и двамата гладни и мокри, и влязоха право в кухнята. Хелън и Клеър бяха вътре с майката на Лукас. Екипите за бягане на момичетата бяха подгизнали и те кръжаха, изпълнени с очакване край Ноел с възбудени изражения на лицата, докато се попиваха с хавлиени кърпи. Отначало Лукас виждаше единствено Хелън. Косата й беше сплъстена и чорлава, а дългите й, голи крака блестяха от дъжда.
После чу шепот в ухото си и в него припламна омраза. Майка му говореше по телефона. Гласът от другата страна на линията беше на Хектор.
— Не, Лукас. Недей — каза Хелън треперливо. — Ноел, затвори!
Лукас и Джейсън се втурнаха натам, откъдето идваше гласът на Прокуденика, подтиквани от Фуриите. Хелън застана пред Ноел. Всичко, което направи, бе да протегне ръце във възпиращ жест, и братовчедите се блъснаха в ръцете й, сякаш натъквайки се на солидна стена. Бяха отхвърлени назад на пода, задъхани, мъчейки се да си поемат въздух. Хелън не помръдна и на сантиметър.