— Точно така. — Погледна снимката на задната корица. Косата й беше накъдрена и много стилна. Фотографът беше използвал светлосенки, за да й придаде загадъчен и мистериозен вид. — Имате набито око. Самата аз едва ли бих се познала на тази снимка.
Сега, когато беше вече тук, мъжът осъзна, че няма и най-малката представа какво да прави със себе си. Винаги ставаше така, когато действаше импулсивно. Особено по отношение на жените.
— Хареса ми книгата ви. Мисля, че съм чел почти всички ваши книги.
— Почти? — Грейс заби вилицата си в спагетите, докато му се усмихваше. — Не знаете ли, че егото на писателите е огромно? Трябваше да кажете, че сте прочели всяка моя дума, всяка книга, която съм написала, и че ги обожавате всичките.
Той се отпусна малко. Усмивката й просто го караше да се чувства по-спокойно.
— А какво ще стане, ако все пак призная, че сте описали една ужасна история?
— Е, така е по-добре.
— Когато се сетих коя сте, предполагам, че просто ми се прииска да дойда и да се уверя, че не греша.
— Е, печелите наградата. Влизайте.
— Благодаря. — Ед премести книгата в другата си ръка и се почувства като идиот. — Не исках да ви притеснявам.
Грейс го изгледа продължително и сериозно. Беше много по-впечатляващ отблизо, отколкото от далечното разстояние от прозореца. Очите му бяха сини с интересен тъмносин цвят.
— Не казвате, че не искате да ви дам автограф?
— Е, да, но…
— Тогава влизайте. — Тя го хвана за ръка и го издърпа вътре. — Кафето е горещо.
— Не пия кафе.
— Не пиете кафе? Как успявате да оживеете? — После се усмихна и му направи знак с вилицата. — Няма нищо, влизайте, все ще намерим нещо, което пиете. Значи обичате мистериите?
Харесваше му начинът, по който тя ходеше — бавно, безгрижно, като че ли всеки момент ще реши да промени посоката.
— Предполагам, мога да кажа, че мистериите са моят живот.
— Моят също. — Когато влязоха в кухнята, Грейс отново отвори хладилника. — Няма бира — промърмори тя и реши да поправи тази грешка при първа възможност. — Нито пък сода. За бога, тази Кет. Има сок. Прилича на оранжада.
— Чудесно.
— Имам малко спагети. Искаш ли да си ги разделим?
— Не, благодаря. С това ли закусваш?
— Мм. — Тя му сипа сок и непринудено му показа един стол, докато отиваше към печката, за да си налее кафе. — Отдавна ли живееш в съседната къща?
Ед се изкушаваше да спомене нещо за храненето, но успя да се овладее.
— Само от няколко месеца.
— Трябва да е страхотно да можеш да направиш всичко така, както сам искаш. — Грейс отхапа от спагетите. — Като дърводелец ли работиш? Май имаш златни ръце.
Ед с удоволствие установи, че не го попита дали играе бейзбол.
— Не, ченге съм.
— Шегуваш се. Наистина ли? — Бутна настрана картонената си чиния и се наклони към него.
Мъжът си помисли, че очите й я правят много красива. Те бяха толкова жизнени и пълни с очарование.
— Луда съм по ченгета. Някои от най-добрите, както и от лошите ми герои са ченгета.
— Знам. — Не можеше да не се усмихне. — Имаш усет за полицейската работа. Човек може да го разбере от начина, по който разгъваш интригата в книгите си. Всичко е подчинено на логиката и на дедукцията.
— Логиката ми е само в моите книги. — Взе чашата си с кафе, но си спомни, че бе забравила да сложи сметана. Предпочиташе да пие черно кафе, вместо отново да стане. — Какъв полицай си: униформен или цивилен?
— Отдел „Убийства“.
— Какъв късмет! — Тя се засмя и стисна ръката му. — Не мога да повярвам. Дойдох да се видя със сестра си и попадам точно на детектив по убийствата. Работиш ли сега по някакъв случай?
— Всъщност точно вчера приключихме с един случай.
Твърд е, реши тя. Имаше нещо в начина, по който го произнесе, някаква едва доловима промяна в тона. Въпреки че любопитството й бе възбудено, успя да го потисне и каза:
— Точно сега работя над едно дяволско убийство. Всъщност — серия от убийства. Имам… — Тя сякаш се отнесе някъде. Очите й потъмняха. Облегна се и вдигна босия си крак на един от празните столове. — Може би трябва да сменя мястото — продължи бавно Грейс. — Да преместя действието точно тук, във Вашингтон. Така ще бъде по-добре. И обстановката е подходяща. Какво мислиш?
— Е, аз…
— Може би някой ден ще дойда в участъка. Би могъл да ме разведеш из него. — Мисълта й вече летеше към новата сцена и тя несъзнателно бръкна в джоба на пеньоара си за цигара. — Това е позволено, нали?
— Вероятно може да се уреди.
— Чудесно. Имаш ли жена, любовница или някаква приятелка?
Ед се вторачи в Грейс, когато запали цигарата си и издуха облаче дим.
— Точно сега — не — предпазливо каза мъжът.