— Искаш ли малко вино?
— Не. Тази вечер съм на работа.
— На телефона?
— Точно така. На телефона.
Пльосна месото в тавата.
— Кет, просто питах. Не те осъждам. — Като не получи отговор, Грейс се протегна за виното и напълни чашата си догоре. — Между другото мина ми през ума, че бих могла да използвам това, което правиш, като някаква гледна точка в книгата си.
— Не си се променила, нали? — Катлин се завъртя към нея, очите й гневно искряха. — За теб няма нищо лично.
— За бога, Кет, не съм имала предвид, че ще използвам името ти, нито даже положението, в което се намираш, а само идеята, това е всичко. Беше просто едно хрумване.
— Всичко се превръща в зърно за мелницата, за твоята мелница. Може би ще искаш да използваш и развода ми, когато си достатъчно вътре в нещата.
— Никога не съм те използвала — тихо каза Грейс.
— Ти използваш всички — приятелите си, любовниците си, семейството си. О-о, ти външно симпатизираш на болките им, на проблемите им, но вътре в себе си всичко си отбелязваш. Мислиш си как би могла да го използваш в новата си книга.
Грейс отвори уста да отрече всичко това, да протестира, но я затвори и въздъхна. Истината, независимо колко непривлекателна е тя, трябва да бъде погледната в очите.
— Не, предполагам, че не. Съжалявам.
— Забрави. — Гласът на Катлин бе станал отново спокоен. — Не искам да се карам с теб.
— Нито пък аз. — Направи усилие да продължи с повесел глас. — Мислех си, че може да взема една кола под наем, докато съм тук, и да пообиколя малко из града. Освен това, ако имам кола, бих могла да пазарувам вместо теб и да ти спестя малко време.
— Чудесно. — Катлин изключи тавата за печене. Беше наклонила тялото си така, че Грейс да не забележи треперенето на ръката й. — Площад „Херц“ е по пътя за училище. Мога да те оставя там сутринта.
— Добре. — „А сега какво“, мислеше си Грейс, докато отпиваше от виното си. — О-о, днес се запознах с мъжа, който живее в съседната къща.
— Не се съмнявам. — Гласът й отново беше стегнат. Беше изненадана, че сестра й още не бе успяла да се сприятели с всички съседи. — Чудесен е, нали? — Катлин постави тенджера с вода на печката. — Бърза си, няма що.
Грейс бавно отпи още една глътка, после внимателно остави чашата на масата.
— Мисля да поизляза да се разходя.
— Извинявай. — Катлин се беше облегнала на печката със затворени очи. — Не исках да те обидя. Не исках да ти се сопвам.
— Няма нищо. — Тя не прощаваше така лесно, но имаше само една сестра. — Защо не седнеш малко? Уморена си.
— Не, не мога. Довечера съм на телефона. Искам да приготвя вечерята, преди телефонът да е започнал да звъни.
— Аз ще я довърша. Можеш да ми казваш какво да правя. — Тя хвана сестра си за ръка и я заведе до стола. Накара я да седне. — Какво трябва да направя с тенджерата?
— В чантата има един пакет. — Катлин извади от дамската си чанта шишенце и взе две хапчета.
Грейс порови в пазарската чанта и намери един плик.
— Макарони с чеснов сос. Чудесно.
Тя разкъса пликчето и го изсипа в тенджерата, без да прочете инструкциите.
— Не бих искала отново да ме хванеш за гърлото, но може би искаш да поговорим за това?
— Не, просто имах дълъг ден. — Катлин глътна хапчетата без вода. — И освен това трябва да прегледам тетрадките.
— Е, не бих могла да ти бъда от полза в тази работа. Но мога вместо теб да поема телефонните обаждания.
Катлин успя да се усмихне.
— Не, благодаря.
Грейс извади купата със салата и я постави на масата.
— Може би ще ми позволиш да си водя бележки.
— Не. Ако не разбъркаш тези макарони, те ще загорят.
— О-о! — Искаше й се да се съгласи веднага и затова се обърна. В тишината се чу как месото цвърчи. — Другата седмица е Великден. Няма ли да имаш няколко почивни дни?
— Пет, ако броим съботата и неделята.
— Защо да не отидем някъде? Да се присъединим към лудостта на Форт Лайдерлейн? Да се порадваме на слънцето?
— Не мога да си го позволя.
— Аз каня, Кет. Хайде. Ще се забавляваме. Спомни си за пролетта на последната ни година от училище, когато умолявахме и убеждавахме мама и татко да ни пуснат да отидем.
— Ти ги умоляваше и убеждаваше — напомни й Катлин.
— Е, все пак отидохме. Отделихме се от родителите си за три дни, загоряхме на слънцето и се запознахме с дузина момчета. Спомняш ли си онзи, Джо или Джак, който се опита да се качи до прозореца на мотелската ни стая?
— След като му каза, че изгарям за тялото му.
— Е, ти изгаряше. Бедното момче, за малко да се убие. — Смеейки се, Грейс извади малко от макароните, чудеше се дали вече са готови. — Господи, колко млади бяхме тогава и колко глупави! По дяволите, Кет, ние още бихме могли да завъртим няколко колежански момчета.