Семейството. Човек не обръща гръб на семейството си. Грейс въздъхна и слезе долу, за да опита още веднъж.
Катлин се беше затворила в кабинета си. Като си обеща, че ще запази спокойствие, Грейс почука на вратата. Не получи отговор. Но поне вратата не беше заключена. Грейс отвори.
— Кет, съжалявам.
Катлин довърши проверката на писмената работа, преди да вдигне поглед към нея.
— Няма нужда да се извиняваш.
— Добре.
„Значи се е успокоила“ — помисли си Грейс. Не беше сигурна дали е от хапчетата или кризата просто беше преминала.
— Знаеш ли, помислих си да отскоча до съседната къща и да кажа на Ед, че ще излезем някоя друга вечер. И после можем да си поговорим.
— Няма за какво повече да си говорим. — Катлин остави проверената тетрадка върху единия куп и взе друга от съседния. Беше смразяващо спокойна. Хапчетата й бяха осигурили това. — Освен това тази вечер съм на телефона. Върви и се забавлявай.
— Кет, безпокоя се за теб. Обичам те.
— И аз те обичам. — Действително го мислеше. Искаше й се да може и да го покаже. — Няма за какво да се безпокоиш. Знам какво правя.
— Знам, че си под голямо напрежение, ужасно напрежение. И искам да ти помогна.
— Оценявам това. — Катлин отбеляза един грешен отговор и се почуди защо учениците й не внимават повече. — Сега работя. Казах ти, че се радвам на присъствието ти и наистина го мисля. Ще бъда щастлива, ако останеш толкова дълго, колкото ти е приятно и дотогава, докато не се бъркаш.
— Скъпа, пристрастяването към валиум може да бъде много опасно. Не искам да гледам как страдаш.
— Аз не съм пристрастена. — Катлин постави добра оценка на писмената работа. — Щом си върна Кевин и устроя живота си, няма да имам нужда от лекарства. — Усмихна се и взе друга тетрадка. — Престани да се притесняващ, Грейс. Аз съм вече голямо момиче.
Когато телефонът иззвъня, тя го взе и се премести на стола.
— Да? — Катлин взе молив. — Да. Ще го взема. Дай ми номера. — Записа го и натисна бутона за прекъсване на връзката. — Лека нощ, Грейс. Ще оставя външната лампа да свети.
Сестра й започна да набира номера и на Грейс не й оставаше нищо друго, освен да излезе от стаята. Грабна палтото си от гардероба в хола, където Катлин го беше прибрала, и избяга навън.
Ранният април я ощипа по бузите и отново я накара да помисли за Флорида. Може би все пак трябваше да настоява пред Катлин да отидат. А може би до Карибските острови или Мексико. Където и да е, на топло и спокойно. Веднъж да я измъкне от този град, от напрежението, и ще успее да я накара да поговорят. Ако не успееше, Грейс беше запомнила имената на тримата лекари, които бяха изписани на етикетите на шишенцата с валиум, и щеше да отиде при тях.
Все още опитвайки се да облече палтото си, тя почука на вратата на Ед.
— Знам, че съм подранила — веднага каза тя щом той отвори вратата. — Надявам се, че нямаш нищо против. Помислих си, че можем първо да изпием по едно питие. Може ли да вляза?
— Заповядай — той отстъпи назад. Разбра, че младата жена не очаква отговор на въпросите си, освен на последния. — Всичко наред ли е?
— Личи ли си? — Със сподавен смях тя отметна назад падналата на челото й коса. — Имах престрелка със сестра си. Това е всичко. Никога не сме издържали повече от една седмица, без да си разменим по някоя остра дума. Обикновено аз съм виновна.
— За кавгите обикновено са виновни и двамата.
— Не и когато в тях участвам аз. — Щеше да й бъде прекалено лесно да излее душата си. Очите му говореха за разбиране и утеха. Но това беше семейна работа. Тя се извърна и свободно заоглежда къщата — Тук е прекрасно.
Грейс можеше да види това и под накъсаните тапети и купчината дървен материал, стоварен в хола. Тя забеляза височината на тавана, а не пукнатините в него. Видя красотата на старинния дървен под, а не драскотините и петната по него.
— Още не съм стигнал до тази стая. — Но в мислите си той вече я виждаше завършена. — Кухнята беше първото нещо, с което се заех.
— И аз винаги започвам с кухнята. — Тя се усмихна и протегна към него ръка. — Е, няма ли да ми я покажеш?
— Разбира се, щом искаш.
Странно, винаги имаше усещането, че поглъща женската ръка. А нейната беше малка и крехка, но здраво се държеше в неговата. Тя погледна стълбището, когато минаха по него.
— Когато остържеш дървото, наистина ще имащ нещо специално. Обичам старите къщи, с всички тези стаи, които сякаш са се скупчили една в друга. Забавно е, защото мястото, в което живея в Ню Йорк, на практика е една огромна стая и аз се чувствам много удобно в нея, но… о-о, това е върховно.