И тя беше там.
Джерълд поклати глава. Беше различна, различна от жената във фантазиите му. Беше тъмнокоса, а не блондинка, и не беше облечена в прозрачно черно или тънко като дантела бельо, а носеше пола и блуза. В объркването си той просто стоеше на вратата и се взираше в нея.
Когато сянката му падна върху бюрото, Катлин вдигна поглед, очаквайки да види Грейс. Първата й реакция не беше страх. Момчето, което се взираше в нея, можеше да бъде един от нейните ученици. Тя стоеше така, както би стояла по време на урок.
— Как влезе? Кой си ти?
Да, лицето не беше същото, но гласът… Всичко останало изчезна, остана само гласът. Джерълд пристъпи по-близо. Усмихваше й се.
— Не трябва да се преструваш, Дезире. Казах ти, че ще дойда.
Когато пристъпи към светлината, тя почувства страха, който я обзема. Не е необходимо човек да е виждал луд, за да може да го разпознае.
— Не разбирам за какво говорите.
Беше я нарекъл Дезире. Но това не беше възможно. Никой не знае. Никой не може да знае. Слепешката опипваше в бюрото за пистолета, докато преценяваше разстоянието до вратата.
— Излезте или ще повикам полицията.
Но той продължаваше да се усмихва.
— Слушал съм те седмица след седмица. И снощи ми каза, че мога да дойда. Ето ме тук. За теб.
— Ти си луд. Никога не съм говорила с теб. — Трябваше да запази спокойствие. — Сбъркал си и сега те моля да си тръгнеш.
Това беше гласът. Можеше да го разпознае сред хиляди. Сред милиони.
— Всяка нощ те слушах, всяка нощ.
Беше напрегнат, безкрайно напрегнат и устата му беше пресъхнала. Беше сбъркал. Тя бе блондинка, блондинка и красива. Трябва да е бил някакъв трик на светлината или е била нейната магия. Започна да откопчава колана си.
— Дезире — шептеше той, — обичам те.
Гледаше в очите й и започна да откопчава панталоните си. Катлин сграбчи преспапието и го хвърли. То го одраска по главата.
— Ти ми обеща.
Вече бе негова. Слабите му неспокойни ръце сграбчиха тялото й. Дишаше на пресекулки, когато притисна лицето си до нейното.
— Ти ми обеща. Обеща да ми дадеш всички тези неща, за които ми говореше. Искам ги. Искам нещо повече от гласа ти, Дезире.
Това е някакъв кошмар, мислеше си тя. Дезире беше измислица, и това също. Сън, просто сън. Но сънищата не причиняват болка. Чу как разкъсва ризата й, докато тя се съпротивляваше. Ръцете му бяха навсякъде по тялото й, въпреки че го блъскаше и риташе. Когато заби зъбите си в рамото му, той изкрещя, но я свлече на пода и разкъса полата й.
— Ти обеща. Ти обеща — отново и отново повтаряше той. Вече можеше да почувства кожата й, мека и топла. Точно както си я представяше. Нищо нямаше да го спре.
Когато усети, че навлиза в плътта и, тя изкрещя.
— Спри!
Страстта експлодира в главата му, но не по начина, по който той искаше. Писъците й го разкъсваха, разваляха всичко. Тя не трябваше да разваля всичко. Беше чакал прекалено дълго, беше я желал прекалено дълго.
— Стига! Спри!
Той навлезе още по-дълбоко в нея, още по-силно. Търсейки чудесата на нейните обещания. Но тя не преставаше да пищи. Издра го, но болката още повече разпали желанието и яростта му. Тя го беше излъгала. Не беше това, което си бе представял. Беше лъжкиня и курва и въпреки това я желаеше.
Успя да измъкне едната си ръка, бутна го и блъсна масата. Телефонът падна на пода до главата й.
Той взе жицата, омота я около гърлото й и здраво я стегна, докато пищенето спря.
— Значи твоят партньор е женен за психотерапевт.
Грейс отвори прозореца на колата и си запали цигара. Вечерята й бе подействала отпускащо. Ед й беше помогнал да се отпусне, поправи се тя. Беше толкова лесно да се разговаря с него. Имаше толкова приятно забавно отношение към живота.
— Срещнаха се при един случай, върху който работехме преди няколко месеца.
Ед си напомни, че трябва да спре напълно при кръстовището. В края на краищата Грейс не беше Бен. Тя не беше като другите.
— Вероятно този случай ще те заинтересува, защото беше сериен убиец.
— Наистина ли? — Тя никога не криеше вълнението си, когато се отнасяше до убийства. — Досетих се. Била е извикана, за да му направи психиатричен профил.
— Права си.
— Тя добра ли е?
— Най-добрата.
Грейс кимна. Мислеше си за Катлин.
— Бих искала да поговоря с нея. Възможно ли е да вечеряме заедно или нещо подобно? Катлин не поддържа много контакти.
— Притесняваш се за нея.
Грейс въздъхна, като завиха зад ъгъла.
— Съжалявам. Не исках да развалям вечерта, предполагам, че не бях най-добрата компания.
— Не съм се оплакал.
— Това е, защото си много любезен.
Когато спря, тя се наведе и го целуна по бузата.