— Защо не влезеш за едно кафе… не, ти не пиеше кафе. Ще ти направя чай. Ще направя чай специално за теб.
Тя вече беше изскочила от колата, преди той да успее да излезе и да й отвори вратата.
— Не трябва да си правиш труда да приготвяш нещо за мен.
— Компанията ти ще ми бъде приятна, Кет вероятно вече си е легнала. — Тя ровеше в чантата си за ключ. — Можем да поговорим кога ще ме разведеш из участъка. По дяволите! Знам, че е някъде в чантата ми. Щеше да ми бъде по-лесно, ако Кет не беше забравила да остави светната външната лампа. А, ето го.
Отключи вратата и нехайно пусна ключа в джоба си.
— Защо не седнеш в гостната, пусни си радиото, докато приготвя чая.
Грейс свали палтото си, докато отиваше към кухнята, и небрежно го остави на един стол. Ед го вдигна, когато то се изхлузи на пода, и го сгъна. Мирише като нея, помисли си той. После си каза, че е голям глупак и отново го постави на облегалката на стола. Пресече стаята и се отправи към прозореца, за да види как е подреден дворът. Беше навик, който придоби, откакто купи къщата. Прокара пръста си по прозореца и си представи, че е неговият прозорец.
Чу как Грейс извика името на сестра си. Звучеше по-скоро като въпрос, извика я още и още веднъж.
Откри я, наведена над тялото на сестра си, притегляше я към себе си и крещеше. Когато я откъсна от нея, тя се нахвърли върху него като тигрица.
— Пусни ме. По дяволите, остави ме! Това е Кет.
— Иди в другата стая, Грейс.
— Не. Това е Кет. О, господи, трябва да съм при нея. Тя има нужда от мен.
— Иди оттатък. — Той здраво я държеше за раменете, закри от погледа й тялото на сестра й със своето тяло и силно я разтърси. — Иди в другата стая. Аз ще се погрижа за нея.
— Но аз трябва…
— Искам да ме послушаш.
Твърдо я гледаше в очите, беше разпознал шока. Но не можеше нито да я успокои, нито да я поглези, нито дори да я приласкае с топло одеяло около раменете.
— Иди в другата стая и се обади на 911. Можеш ли да го направиш?
— Да. — Тя кимна и се препъна. — Да, разбира се, 911.
Запъти се към вратата, но се обърна да погледне тялото.
Номер 911 нямаше да може да помогне на Катлин Брийзуд. Ед се наведе над нея и отново стана полицай.
Глава 4
Приличаше на сцена от нейна книга. След убийството идват полицаи. Някои от тях са загрижени, други здраво стискат устни, трети са цинични. Зависи от атмосферата на историята. Понякога зависи и от личността на жертвата. Но досега това винаги бе зависело преди всичко от нейното въображение.
Действието можеше да се развива на алеята или в стаята. Атмосферата винаги беше интригуващата част на всяка сцена. В книгата, която сега пишеше, беше замислила убийството в Секретариата на Държавната библиотека. Интригуваше я перспектива да намеси тайните служби, политиците, шпионаж, както и полицията.
Въпросът беше в това кой ще изпие чашата с отровата. Убийството винаги е много по-интригуващо, когато е малко объркващо. Беше доволна от замислената нишка на развитие на сюжета, може би защото все още не беше решила кой точно да бъде убиецът. Винаги беше много вълнуващо да го избере и да изненада и самата себе си.
Накрая лошият мъж винаги попадаше в капана.
Грейс седеше на дивана — мълчалива и с втренчен поглед. По някаква причина тя просто не можеше да надскочи тази мисъл. Инстинктът й за самосъхранение беше превърнал истерията в шок, така че дори тръпките, които я побиваха, сякаш минаваха по някое чуждо тяло. В книгите й добре замисленото убийство беше по-интересно, ако жертвата оставяше след себе си някой, който да страда, да бъде потресен или опропастен. Ако е измислен както трябва, сюжетът просто грабва читателя. А тя винаги бе имала талант да описва чувства и емоции: тъга, ярост, сърдечно страдание. Веднъж да разбереше героите, които създаваше, и вече можеше да ги почувства. Можеше да работи с часове, по всяко време на деня, изпълнена с чувства, наслаждаваща се както на светлата, така и на тъмната страна на човешката природа. После внимателно ги изключваше от съзнанието си, както внимателно изключваше компютъра си, за да се върне в реалния си живот.
В края на краищата това беше само история и справедливостта щеше да възтържествува в последната глава.
Позна професиите на мъжете, които влизаха и излизаха от къщата на сестра й: коронерът9, екипът на съдебните, лекари и полицейският фотограф.
Веднъж беше взела полицейски фотограф за прототип на един от своите герои, рисувайки и най-малките подробности от смъртта с особено увлечение. Знаеше процедурата. Беше я описвала толкова пъти, без ни най-малко да потръпне. Видът и мирисът на смъртта не й бяха непознати, поне що се отнасяше до въображението й. Даже й се струваше, че ако затвори плътно очи, всичко това наоколо ще изчезне и ще се превърне в герои, които тя може да контролира; герои, които са реални само в мислите й; герои, които може да създаде или разруши само с натискането на един клавиш.