„Съжалявам, мамо. Съжалявам. Не бях тук. Не можах да го предотвратя.“
Не, не сега, каза си, докато слагаше пакетчетата чай. Не трябва да мисля за това сега.
— Предполагам, че не искаш захар?
— Не, благодаря. — Ед неспокойно се размърда. Искаше му се тя да седне. Движенията й бяха отмерени, но на лицето й нямаше капчица цвят. Не се бе появявал, откакто я видя наведена над тялото на сестра си.
— А за вас? Вие сте детектив Парис, нали? Партньорът на Ед?
— Наричайте ме Бен. — Хвана за облегалката един стол, за да го отмести от масата. — С две лъжички.
И той като Ед бе видял колко е бледо лицето й, но беше забелязал и решителността й да се справи с всичко това. „По-скоро е крехка, отколкото чуплива — помисли си, — като стъклена чаша, която всеки миг ще се счупи на парчета.“
Тя сервира чая и погледна към задната врата.
— Влязъл е оттук, нали?
— Така изглежда. — Бен извади пакетчето чай и го постави в чинийката. Грейс сдържаше скръбта си, а като полицай той трябваше да се възползва от това. — Съжалявам, че трябва да говорим за…
— Няма нищо. — Тя вдигна чашата си с чай и отпи една глътка. Почувства топлотата на течността, но не и вкуса й. — Наистина няма много неща, които бих могла да ви кажа. Кет си беше в офиса, когато излязох. Щеше да работи. Не съм сигурна, но май беше около шест и половина. Когато се върнахме, помислих, че си е легнала. Не беше оставила външната лампа да свети. — Подробности, помисли си Грейс, като се опитваше да потуши нов изблик на истерия. На полицията й бяха нужни подробности, както за всеки добър роман. — Когато се отправих към кухнята, забелязах, че вратата й е открехната и че лампата свети. Така че влязох. — Отново поднесе чашата с чай към устните си и внимателно изключи съзнанието си от това, което се бе случило после.
Бен не настояваше повече, защото и Ед е бил там. Всички знаеха какво се беше случило после. Затова попита:
— Виждаше ли се с някого?
— Не. — Грейс се отпусна малко. Щяха да говорят за други неща, за логични неща, а не за невъзможната сцена зад вратата на офиса. — Току-що беше преживяла тежък развод и все още не можеше да се отърси от него. Работеше и не се срещаше с хора извън работата си. Съзнанието на Кет беше завладяно от мисълта да изкара достатъчно пари, за да се яви в съда и да си върне сина.
„Кевин. Мили боже, Кевин.“ Грейс вдигна чашата си с две ръце и отново отпи.
— Съпругът й беше Джонатан Брийзуд Трети от Палм Спрингс. Богат род, стар род и отвратителен характер. — В погледа й се прокрадна жестокост, като погледна към задната врата. — Може би, може би ще откриете, че е предприел едно пътуване на Изток?
— Имате ли причини да смятате, че бившият съпруг на сестра ви може да е извършил убийството?
Тогава тя вдигна поглед към Ед.
— Не са се разделили много дружелюбно. Мамил я е с години и тя бе наела адвокат и детектив. Може да е открил това. Брийзуд е фамилия, която не би позволила да бъде опетнена с някакъв скандал.
— Знаете ли да е заплашвал сестра ви? — Бен изпи чая си, въпреки че копнееше за голяма чаша кафе.
— Сестра ми никога не ми е казвала нещо такова, но тя се страхуваше от него. Не беше се борила срещу решението да й отнемат Кевин поради опасния темперамент на съпруга си и заради силата и властта на семейството му. Каза ми, че е пребил един от градинарите им така, че му се е наложило да постъпи в болница, само заради някаква грешка с един розов храст.
— Грейс — Ед постави ръката си върху нейната, — забелязала ли си някой да се навърта наоколо? Идвал ли е някой до вратата ви, да ви предлага нещо, да изказва загриженост?
— Не. Освен разносвача, който ми донесе сандъка, но той беше безобиден. Бях сама с него в къщата повече от двадесет минути.
— Как е името на компанията?
— Не знам… — Тя разтри с палеца и показалеца носа си. Винаги много лесно си спомняше подробностите, но сега сякаш се движеше в мъгла. — „Бързо и лесно“. А името на момчето беше, мм, Джимбо. Да, Джимбо. Имаше закачена карта на джоба си. Звучеше като Оклахома.
— Сестра ви е била учителка? — подхвърли Бен.
— Точно така.
— Да е имала проблеми с колегите си?
— Повечето от тях са монахини. Човек трудно се кара с монахини.
— Да, вярно. А какво ще кажете за учениците?
— Нищо не ми е споменавала. Всъщност тя никога не разказваше нищо. — При тази мисъл стомахът й отново се сви. — Първата нощ, когато пристигнах, си поговорихме. Пийнахме малко повече вино. Тогава ми разказа за Джонатан. Но оттогава се затвори в себе си, както и през по-голямата част от живота ни заедно. Мога да ви кажа, че Катлин не си създаваше врагове, но нямаше и приятели, близки приятели. През последните години животът й беше нейното семейство. Твърде малко време е минало, откакто се е върнала във Вашингтон, за да успее да си създаде нови връзки, да срещне някой, който би поискал… който би направил това с нея. Бил е Джонатан или някой непознат.