— Не искам да е мъртва — успя да прошепне тя. — Не мога да не мисля за това, което са направили с нея… за това, което става сега.
— Не мисли. Това няма да помогне. — Здраво я държеше в прегръдката си, малко по-здраво от нужното. — Не трябва да оставаш тук тази вечер. Ще те заведа в съседната къща.
— Не… ако се обадят родителите ми… не мога.
Тя силно притисна лицето си към рамото му. Не можеше да мисли, докато сълзите се стичаха по бузите й, не можеше да мисли. А трябваше да свърши толкова много неща. Но шокът си вземаше своето. Чувстваше се безкрайно изтощена.
— Можеш ли да останеш? Моля те, не искам да бъда сама. Можеш ли да останеш?
— Разбира се. Опитай се да се отпуснеш. Никъде няма да ходя.
Той лежеше в леглото. Сърцето му биеше като камбана. В главата му още кънтяха нейните писъци. Мускулът на ръката му все още пулсираше на мястото, където тя го беше издрала. Беше го омотал с някакъв парцал, за да не изцапа с кръв чаршафите. Майка му беше много придирчива по отношение на чаршафите си. Но непрекъснатата болка, която изпитваше, му напомняше за одраното място. Беше му като сувенир.
Господи, никога не бе очаквал, че ще изпита подобно нещо. Тялото му, съзнанието му, може би дори душата му, ако съществуваше душа, се бяха извисили, бяха се изопнали до краен предел. Всички други средства, които бе изпробвал — алкохолът, опиатите, постенето — нищо не беше му доставяло това грубо удоволствие.
Беше се почувствал слаб. Беше изпитал силата. Беше непобедим. Дали сексът или убийството го бяха възбудили така?
Усмивка заигра на устните му. Чувстваше потната си риза. Как можеше да разбере, като и двете му бяха за пръв път? Може би възбуждащата комбинация се дължеше на двете? Във всеки случай трябваше да разбере това.
В един кратък, пресметлив миг реши да слезе долу и да убие един от прислужниците в съня му. Но кръвта му не се разпали при тази идея и той реши, също толкова пресметливо и студено, да се откаже от нея. Трябваше да изчака няколко дни. Да премисли. Беше очевидно, че нямаше да се възбуди толкова много, ако убие някой, който не означава нищо за него, като прислужника например.
Виж, Дезире беше нещо друго.
Обърна се и заплака. Не искаше да я нарани. Искаше да се люби с нея, да й покаже колко много може да й даде. Но тя крещеше непрекъснато. Писъците й го влудяваха. Събудиха у него чувства, които дори не беше подозирал, че съществуват. Беше прекрасно. Чудеше се дали и тя бе почувствала дивата, разгаряща се в него кръв, преди да умре. Надяваше се, че е почувствала. Бе искал да й даде най-доброто.
А сега нея вече я нямаше. Въпреки че беше умряла от собствените му ръце и най-неочаквано това бе му доставило удоволствие, той тъгуваше за нея. Вече нямаше да чуе гласа й как се извисява, дразни и обещава. Трябваше да намери друга. Само мисълта за това накара мускулите му да потреперят. Друг глас, който да говори само с него. Със сигурност човек не може да има само веднъж в живота си подобно изживяване. Ще открие Дезире отново, няма значение как ще се нарича тя.
Претърколи се в леглото. Загледа се в прокрадващите се през прозореца лъчи на зората. Ще я открие.
Глава 5
Грейс се събуди с първите утринни лъчи. В душата й сякаш нямаше и помен от объркване или приспано безпокойство. Смъртта на сестра й беше единствената мисъл в съзнанието й, когато ставаше от леглото и се опитваше да свикне с новото положение.
Катлин вече я нямаше и тя не можеше да промени това. Както никога не бе успяла да промени взаимоотношенията им. Сега беше още по-трудно да погледне истината в очите — сега, когато първият изблик на скръбта бе изпепелил всичко.
Бяха сестри, но никога не станаха приятелки. Истината беше, че изобщо не познаваше Катлин така, както би се заклела, че познава поне една дузина хора. Никога не е била човекът, с когото сестра й е споделяла мечтите и надеждите си, неуспехите и разочарованията си. Никога не бяха споделяли тайните си лудории или малки мистерии. И тя никога не се бе опитала наистина да преодолее тази бариера.
А сега вече никога нямаше да разбере нещо повече за сестра си. Грейс скри лице в дланите си. Опита се да събере сили. Никога вече нямаше да има възможност да разбере дали би могла да преодолее пропастта помежду им. Единственото нещо, което можеше да направи сега, беше да си припомни всички подробности, които смъртта коравосърдечно бе разпиляла, оставяйки живите да ги съберат.
Отметна одеялото, с което Ед я беше завил през нощта. Трябва да му благодари. Сигурно е направил за нея много повече, отколкото полицейските му задължения изискват. Останал е с нея, докато заспи. Сега имаше нужда от един галон кафе, за да може да вземе телефона и да проведе необходимите разговори.