— Отново започна да пишеш книга. — Катлин отхвърли подобна мисъл.
— Може би, но…
— Грейс, абсолютно безопасно е. Това е обикновен бизнес договор. Всичко, което трябва да правя, е да говоря. Мъжете го получават срещу парите си. На мен ми плащат добре и „Фентъси“ си взема своя дял. Всички са доволни.
— Звучи логично. — Грейс допи виното си и се опита да отпъди всичките си съмнения. — Ами извращенията. Новата вълна в секса от деветдесетте години? Не можеш да им помогнеш с телефонни обаждания.
— Звучи много научно. Защо се смееш?
— Просто си представих картината. — Грейс закри устата си с ръка. — „Ако се страхувате от престъпления, ако сте уморени от самотата, обадете се, на «Фентъси Инкорпорейтид» и поговорете с Дезире, Дилайла или Ди Ди. Гарантираме ви оргазъм или ще получите парите си обратно. Приемат се само кредитни карти.“ Господи, трябва да предложа тази реклама.
— Никога не съм се шегувала с това.
— Никога не си се шегувала с нищо в този живот — Каза примирено Грейс. — Слушай, може ли да поседя при теб следващия път, когато, работиш?
— Не.
Грейс сви рамене при отказа.
— Е, добре. Ще поговорим за това по-късно. А кога ще ядем?
Вечерта, когато се мушна в леглото си в стаята за гости, Грейс мислеше за сестра си и изпитваше особена нежност към нея. Нещо, което не бе чувствала от годините на тяхното детство. Не си спомняше кога за последен път бяха седели до късно заедно да пийнат и да си поприказват като приятелки. Не й се искаше да си признае, че това никога не беше им се случвало.
Катлин най-сетне правеше нещо необичайно и отстояваше правата си. Дано това не й донесе някакви неприятности! Грейс беше доволна. Катлин беше взела живота си в свои ръце. И щеше да се оправи.
Той се вслушваше повече от три часа в тишината на нощта. Чакаше да се обади. Но Дезире не позвъни. Имаше и други жени, разбира се, с екзотични имена и секси гласове. Но те не бяха Дезире. Свит в леглото, той се опита да си достави удоволствие, като си представяше гласа й. Но това не беше достатъчно. Лежеше, яростен и потен. Чудеше се кога ще се реши да отиде при нея.
„Скоро“, мислеше си той. Тя щеше да се зарадва да го види. Щеше да го притегли към себе си, да го съблече — точно както го описваше по телефона. Щеше да му позволи да я докосне. Навсякъде, където поиска. Трябваше да стане много скоро.
В сенките на лунната светлина мъжът стана и се отправи към компютъра си. Искаше да го види още веднъж, преди да заспи. С леко бръмчене се появи терминалът. Тънките му опитни пръсти набраха цифрите. След секунди на екрана се появи адресът. Адресът на Дезире.
„Скоро!“
Глава 2
Грейс чуваше тихо бръмчене. Сигурно виното беше виновно за това. Не пъшкаше, нито мърмореше против махмурлука. Беше възпитана, че всеки грях, простим или смъртен, заслужава наказание. Това бе едно от малкото неща от католическото й възпитание, което беше запазила от детството си.
Слънцето вече беше високо в небето и достатъчно силно, за да проникне през тънките прозрачни пердета на прозорците. Опита се да се скрие от него, като зарови главата си във възглавницата. Успя да избяга от светлината, но не и от бръмченето. Беше се разбудила и ужасно я беше яд.
Стана от леглото с мисълта за аспирин и кафе. Едва тогава разбра, че бръмченето не беше в главата й, а идваше някъде отвън. Претършува една от чантите си и извади сивата хавлиена роба. В гардероба си вкъщи имаше копринена, подарък от предишния й любовник. Грейс пазеше хубавите спомени от любовниците си, но предпочиташе хавлиения си пеньоар. Все още сънена, тя се дотътри до прозореца и дръпна пердетата.
Денят навън бе хубав, студен, с лек аромат на пролет и прясно обърната земя. Виждаше се провисналата ограда, която разделяше двора на сестра й от този на съседната къща. Тъжно оплетен в оградата, растеше храст форзиция. Вече се опитваше да разцъфти. Грейс си помисли колко храбри и решителни изглеждат малките му жълти цветове. Досега не й беше хрумвало, че е безкрайно уморена от домашните саксийни цветя с техните съвършени цветолистчета. Погледна в друга посока и тогава го видя, в задния двор на къщата. Върху магарето за рязане на дърва лежаха дълги тесни дъски. С лекота той мереше, отбелязваше и ги режеше. Заинтригувана, Грейс бутна прозореца, за да го вижда по-добре. Сутрешният въздух беше студен и свеж. Тя се наведе през прозореца и със задоволство се остави да изпълни гърдите й, да проясни главата й. Подобно на форзицията и мъжът си заслужаваше да бъде видян.
„Изглежда като Пол Биниън“, помисли си тя и се намръщи. Мъжът беше висок близо два метра, с телосложение на краен защитник. Дори от далечното разстояние Грейс можеше да види силата на неговите мускули. Те играеха под ризата му. Имаше дълга буйна червена коса и голяма истинска брада не като малките, спретнати, претенциозни брадички. Виждаше как устните му се мърдат с думите на песента, която се разливаше из целия двор от портативното му радио.