— Знам, че сега работите много усилено, сенатор Хайдън. Не бих настоявал за тази среща, ако не бях уверен, че тя е за доброто на сина ви.
— Убеден съм, че си разбирате от работата, декан Уейт. В противен случай Джерълд нямаше да бъде тук. Но все пак съм принуден да кажа, че целият сценарий е малко изкривен. Разбира се, не мога да намеря извинение за факта, че синът ми е участвал в юмручен бой. — Това бе казано направо над главата на Джерълд. — Мога да ви уверя, че ние сериозно ще поговорим за това вкъщи.
Уейт намести очилата си. И Джерълд, и Хайдън видяха нервността в този жест. Хайдън търпеливо изчакваше, а Джерълд злорадстваше.
— Оценявам това, сенаторе. Но като декан нося отговорност за „Сент Джеймс“ и учениците в него. Нямам друг избор, освен да освободя Джерълд.
— Намирам тази мярка за много крайна. Аз също съм посещавал такова училище. Мръщеха се на сбиванията помежду ни, но не ни изключваха.
— Това едва ли би могло да се нарече сбиване.
Уейт беше видял очите на Джерълд, беше видял погледа му, когато с две ръце стискаше гърлото на Литгоу. Беше се изплашил, страшно се беше изплашил. Дори и сега, като погледнеше сведеното надолу лице на момчето, се чувстваше неловко. Рандолф Литгоу се отърва с няколко наранявания по лицето. А когато мистър Бърнс се опита да ги разтърве, Джерълд го нападна с такава жестокост, че старият човек падна на земята. Опита се да удуши почти изпадналия в безсъзнание Литгоу, докато няколко момчета успеят да го издърпат.
Уейт се изкашля в шепата си. Знаеше колко са големи властта и богатството на човека срещу него. По всяка вероятност Хайдън щеше да бъде следващият президент. Да имаш за ученик сина на президента и той да се дипломира в „Сент Джеймс“ си беше огромен успех. Само това, наистина само това бе причината сега Уейт да изключи Джерълд от училище.
— Досега, вече четири години, откакто Джерълд е при нас, той никога не ни е създавал проблеми.
Разбира се, Хайдън не бе и очаквал друго.
— В такъв случай излиза, че той е бил предизвикан.
— Вероятно. — Уейт отново се изкашля в шепите си. — Въпреки че не може да се намери извинение за жестокостта на нападението му, бихме искали да чуем Джерълд, преди да предприемем някакви дисциплинарни мерки. Уверявам ви, сенаторе, тук не освобождаваме нашите ученици току-така.
— Добре, но какъв е проблемът?
— Джерълд отказа да даде обяснение.
Хайдън прехапа долната си устна. Всяка година плащаше няколко хиляди долара, за да бъде синът му правилно обучаван и възпитаван, а този мъж нямаше дори способността да измъкне от един ученик някакво прилично обяснение.
— Бихте ли ни оставали за малко насаме, декан Уейт?
— Разбира се. — Изправи се и с удоволствие се отдалечи от мълчаливия, студен, втренчен поглед на сина на сенатора.
— Декане… — Властният глас на Хайдън го спря на вратата. — Сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност по случая.
Уейт много добре знаеше приноса на семейство Хайдън за „Сент Джеймс“ през последните четири години. Освен това знаеше колко лесно личният живот на един кандидат може да съсипе политическата му кариера.
— Училищните проблеми си остават в училище, сенаторе…
Щом Уейт излезе от стаята, Хайдън се изправи. Беше съвсем автоматичен жест, дори твърдо установен навик. Чувстваше се по-властен, когато стоеше изправен.
— Добре, Джерълд. Готов съм да чуя обяснението ти.
Джерълд притискаше здраво ръце към бедрата си. Погледна баща си. Видя в него нещо повече от висок, силен и красив мъж. Видя крал с окървавен меч, носещ справедливост.
— Защо не му каза да се шиба? — кротко попита Джерълд.
Хайдън зяпна от учудване. Щеше да бъде по-малко шокиран, ако синът му беше станал и го беше зашлевил през лицето.
— Моля?
— Не му влиза в работата какво правим — продължи Джерълд със същия разумен тон. — Той е само една малка тлъста невестулка, седнала зад бюрото, придаваща си много важност. Той изобщо не знае нищо за това как стоят нещата в действителност. Той е незначителен.
Тонът на Джерълд беше толкова любезен, усмивката му — толкова искрена, че Хайдън отново зяпна от учудване.
— Декан Уейт ръководи тази институция и докато си ученик в „Сент Джеймс“, той заслужава уважение.