Безвреден. Повечето от мъжете, които се обаждаха, бяха такива. Самотници, търсещи компания. Бяха предпазливи и затова търсеха безопасността на електронния секс. Бяха напрегнати, притиснати от семейни и служебни проблеми, решили, че телефонното обаждане е по-евтино от таксата на проститутките или на психиатъра. Това бе най-простият начин, по който човек можеше да погледне на всичко това.
Изрезката от вестника със скицата на момчето лежеше на нощното й шкафче. Колко ли пъти вече я беше изучавала? Колко ли пъти беше поглеждала към нея, опитвайки се да види… нещо? Убийците, изнасилваните трябваше да изглеждат различно от другите хора. И все пак те изглеждаха като тях… нормални, незабележими. Това беше… ужасно. Човек може да ги задмине по улицата, да бъде с тях в асансьора, да се ръкува с тях на някой коктейл, без да разбере какви са.
Дали ще го познае, като го чуе? Гласът му ще бъде нормален и безобиден като на сър Майкъл и все пак по някакъв начин тя ще го познае. Сигурна бе в това. Взе рисунката в ръце и отново се загледа внимателно в нея. Гласът трябваше да приляга на това лице и тя щеше да го свърже с него.
Навън Бен пресече улицата и се отправи към едно микробусче. Ед вече го беше победил с петдесет на двадесет и той си помисли, че е време да провери има ли нещо ново при Билингс. Отвори вратата, Билингс го погледна и го поздрави.
— Забавна работа — промърмори той.
— Да, сър, забавна с главно З. Искаш ли да послушаш?
— Ти не си наред, Билингс.
Той му се ухили и схруска един лешник.
— Мадамата е страхотна, старче. Трябва да ти благодаря, че ме запозна с нея. Изкушавам се и аз да й се обадя.
— И защо не го направиш? Забавно ще е да погледам как Ед ти извива врата. Правиш ли нещо тук, освен да се въртиш?
— Не ставай досаден, Бен Парис. Помни, че вие дойдохте при мен. — Преглътна лешника. — О, да, тя наистина го накара… — Билингс спря. — Задръж. — Притисна с ръка слушалката към ухото си и започна да набира някакви номера на апаратурата си. — Изглежда, някой иска да слуша безплатно.
Бен приближи и се надвеси над рамото на Билингс.
— Хвана ли го?
— Може би. Може би. Леко прищракване, леко бръмчене. Погледни стрелката. Да, да, включил се е. — Билингс долови превключване и кикот. — Имаме „menage à trois“11.
— Можеш ли да го проследиш?
— По дяволите, разбира ги тия работи. Умно копеле. Бързо се придвижва. По дяволите!
— Какво?
— Тя затвори. Предполагам, че са изтекли трите й минути.
— Проследи ли го, Билингс?
— За бога, необходими са ми повече от тридесет секунди. Ще почакаме да видим дали отново няма да се включи. — Билингс отново бръкна в купичка с лешници. — Знаеш ли, Парис, ако момчето прави това, което мислиш, той съвсем не е глупав. Не, напротив, сече му акълът. Има и късмет, че притежава последната дума на техниката и знае как да я използва. Ще си покрие следите.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че няма да можеш да го приковеш?
— Не. Просто ти казвам, че е добър. Но аз съм по-добър от него.
Джерълд не можеше да повярва. Дланите му се изпотиха. Беше станало чудо. И той го бе направил. Никога не бе преставал да мисли за нея, да я желае. И ето отново тя се бе върнала само за него. Дезире се бе върнала. И го чакаше.
Зави му се свят. Замаян, отново си сложи телефонните слушалки и пак се включи.
Този глас. Гласът на Дезире. Само фактът, че го чува, го изпълваше с напрежение. Беше напрегнат, потен и безразсъден. Единствено тя можеше да го накара да се чувства така. Само тя можеше да го доведе до ръба на вълната. Тя притежаваше силата и властта, които и той притежаваше. Притвори очи и я остави да изпълни цялото му тяло. Позволи й отново и отново да се разлее по вените му. Тя се бе върнала. Тя се бе върнала за него, защото той бе върхът.
Господи, всичко си идваше на мястото. Прав е бил, като свали маската си и показа на тези превзети училищни пикльовци от какво е направен той. Дезире се бе върнала. Тя го желаеше. Желаеше да го почувства вътре в себе си. Желаеше отново да й даде върховното удоволствие.
Той сякаш я почувства под себе си, да се опъва и крещи, да го моли. Беше се върнала, за да му покаже, че той има власт не само над живота, но и над смъртта. Беше я върнал обратно. Когато този път отидеше при нея, щеше да бъде още по-хубаво. Щеше да бъде върховно.
Другите жени бяха просто един опит, една проверка. Сега го разбираше. Другите просто му бяха доказали, че двамата с Дезире си принадлежат. В този момент тя говореше на него, обещаваше му тялото си, обещаваше му се цялата.
Не можеше да не отиде при нея. Но първо трябваше да се подготви за това.