Тес усети как кръвта й се смразява. С мъка преглътна и после много внимателно попита с почти неутрален тон:
— Какво каза Джерълд за сбиването?
— Нищо. Поне не на мен. Знам, че говориха с Чарлтън, но никой от двамата не сподели с мен. Чарлтън е притеснен. — Погледът й срещна този на Тес и веднага се сведе. — Съпругът ми опитва да се държи така, сякаш нищо не се е случило, но аз виждам. Знам колко ще е опасно, ако нещо попадне в пресата, и се ужасявам от мисълта как ще се отрази това на кампанията му. Той продължава да твърди, че Джерълд има нужда единствено от няколко дни почивка и после ще се успокои. Ще ми се да можех да му повярвам.
— Искаш ли да поговоря с Джерълд?
— Да. — Клер се протегна и хвана ръката й. — Много бих искала. Не знам какво друго бих могла да направя. Бях по-добра съпруга, отколкото майка. Изглежда, изпуснах Джерълд. Наистина много се притеснявам за него. Понякога изглежда толкова дистанциран, толкова затворен в себе си, като че ли знае нещо, което никой друг не знае. Надявам се, че ако поговори с някого извън семейството, който все пак е част от нас, той ще разкрие, душата си.
— Ще направя каквото мога, Клер.
— Знам, че ще успееш.
Рандолф Литгоу мразеше болницата. Мразеше Джерълд Хайдън за това, че го вкара в нея. Повече заради унижението, отколкото заради болката. Как щеше да се върне и да погледне момчетата, след като бе пребит от този особняк?
Малкият подлизурко си мислеше, че е голяма клечка в училището, защото баща му се готвеше да става президент. Литгоу се надяваше, че Чарлтън Хайдън ще загуби изборите. Надяваше се да изгуби толкова катастрофално, че да трябва да се измъква от Вашингтон през нощта, като вземе със себе си и побъркания си син.
Литгоу се сви в леглото и ужасно му се прииска вече да е време за посещения. Отпи сок с една сламка и успя да преглътне, макар че дяволски огън изгаряше гърлото му. Когато отново стъпеше на крака, щеше да накара това мазно нищожество да си плати.
Отегчен, неспокоен и изпълнен със съжаление към себе си, Литгоу започна да превключва каналите на телевизията. Не беше в настроение да слуша новините в шест часа. Можеше да чуе всичко това в „Настоящите събития“, когато се върнеше в училище. Превключи на някаква комедия. Знаеше проклетия диалог на този кон наизуст. Ругаейки, превключи на другия канал. Продължаваха новините. Точно когато Литгоу мислеше да се откаже и да почете някоя книга, показаха скицата, която Мери Бет Морисън бе изработила с полицейския служител. Тя изпълни целия екран.
Може би нямаше да й обърне внимание. Но очите… Те го накараха да присвие своите. Бяха същите очи, които видя, преди да загуби съзнание в ръцете на Джерълд. Съсредоточи се и се опита да допълни детайлите, които художникът беше пропуснал. Преди да бъде напълно сигурен, скицата изчезна и на нейно място се появи телевизионният репортер. Развълнуван и неспокоен, Литгоу превключи на канала на телевизионната новинарска мрежа. Можеха да го покажат пак.
Ако го видеше отново, имаше страхотна идея какво да направи по-нататък.
— Патрулни коли ще обикалят района през цялата нощ — каза Бен.
Ед все още се взираше в картата, сякаш чакаше нещо да изскочи от нея.
— Ако излезе, имаме шанс да го забележат.
— Не обичам да разчитам на шанса. — Ед погледна към хола. Горе Грейс вече привършваше третата си вечер на телефона. — Можеш ли да си спомниш колко пъти днес кръстосахме този квадрат пеша и зад кормилото?
— Остави тези сметки настрана. Слушай, партньоре, все още си мисля, че училището бе добра находка, Уейт може и да не позна момчето, но беше много нервен.
— Хората стават нервни, когато около тях се завъртят ченгета.
— Да, но имам чувството, че нещо ще се пропука, когато нашата Лоуенщайн успее да покаже скицата на всички ученици.
— Може би. Но това му дава на разположение и тази нощ, и още много часове утре сутринта.
— Но нали и двамата сме в къщата? Билингс е отвън и на всеки петнадесет минути има минаващ патрул. Тук тя е на по-сигурно място дори и от затвора.
— Мисля си за психиатричния профил, който направи Тес. Чудя се защо не мога да мисля като него.
— Защото не ти хлопа дъската.
— Не е само това. Знаеш как се чувства човек, когато е близо до един от тях. Няма значение колко са чалнати, няма значение колко са ненормални, ти започваш да мислиш като тях, да ги предугаждаш, да предвиждаш действията им.
— И ние го правим. Затова и ще го хванем.
— Не предугаждаме всичко. — Ед разтри очите си. Бяха започнали да го болят още от следобеда. — И не успяваме съвсем, защото той е дете. Колкото повече мисля за това, толкова съм по-сигурен. Не само заради показанията на Мери Бет Морисън. Децата поначало не мислят като възрастните. Питал съм се защо много деца са искали да участват във войните. Ами те никога не са се сблъсквали с факта, че са смъртни. На човек това не му идва наум, преди да навърши поне двадесет години.