— Не — отвърна Бланчард.
— Върна се обратно в онази джунгла. Под мръсния дъжд. Ходеше, където му наредяха. Виждаше как джунглата умира. Всичко умираше и изгаряше, без да е опожарено. Той усещаше, че нещо не е наред, тъй като един толкова силен химикал като този сигурно беше опасен за кожата и костите. Знаеше го. Но беше добър войник и се гордееше да се бие за страната си. Разбирате ли?
— Мисля, че да. „Ейджънт Ориндж“4?
— Можеше да убие джунглата за седмица — обясни Дан. — Нещата, които причиняваше на хората, се проявяваха много по-късно. Това получих за службата си като добър войник, господин Бланчард. Върнах се у дома отровен, но на никой не му пукаше. Не обичам да стоя без работа. Не ми харесва да се чувствам безполезен. За съжаление, животът ми е такъв в момента.
Управителят кимна. Не смееше да срещне погледа на Дан.
— Наистина много съжалявам. Искрен съм. Знам, че нещата не са лесни при вас.
— Да, сър, така е. Затова ми се налага да ви помоля за едноседмична отсрочка, преди да ми вземете пикапа. Без него няма как да ходя на работа, ако се появи такава. Ще ми помогнете ли, моля?
Бланчард сложи лакти на бюрото си и сплете пръсти. На дясната си ръка носеше голям пръстен на Щатския университет на Луизиана. Той сбърчи вежди и въздъхна тежко и продължително.
— Съчувствам ви, господин Ламбърт. Бог ми е свидетел, че ви съчувствам. Но просто не мога да ви дам отсрочка.
Сърцето на Дан се разтуптя по-силно. Той разбра, че е изправен пред едно от най-големите бедствия в живота си.
— Поставете се на мое място. — Бланчард дъвчеше дъвката си със сто и трийсет километра в минута. — Шефовете ми изритаха Бъд Джарет оттук заради лошите кредити, които беше отпуснал. Наеха ме, защото аз не отпускам лоши кредити и част от работата ми е да оправя кашата, която Джарет е оставил след себе си. Една седмица или един месец — не мисля, че ще има особено значение, нали?
— Нуждая се от пикапа си — заяви с дрезгав глас Дан.
— Нуждаете се от социален работник, а не от кредитен инспектор. Трябва да постъпите в болницата за ветерани.
— Бил съм там. Още не съм готов да се откажа и да умра.
— Съжалявам, но няма какво да направя за вас. Такава е работата, нали разбирате? Можете да донесете ключовете и документите утре сутринта. Ще съм в кабинета си към десет. — Бланчард се завъртя на стола си и изключи монитора на компютъра, за да покаже на Дан, че разговорът е приключил.
— Няма да го направя — отвърна ветеранът. — Не мога.
— Налага се, господин Ламбърт, или ще си навлечете сериозни неприятности.
— Господи, човече! Не мислиш ли, че вече си имам сериозни неприятности? Нямам достатъчно пари дори да си купя сносна храна! Как ще се придвижвам наоколо без пикапа си?
— Мисля, че приключихме. Напуснете кабинета, ако обичате.
Може би причината беше нарастващата болка в главата на Дан или тази финална груба заповед на мъжа, който беше изстискал последното достойнство от живота му, но ветеранът изгуби контрол.
Знаеше, че не бива да го прави. Знаеше го. В следващия миг обаче посегна към снимките и американското знаме с щампа „Произведено в Китай“ — беше стиснал зъби, а яростта му излетя от него като черна птица — и помете всичко от бюрото на Бланчард. Чу се трясък и дрънчене.
— Ей! Ей! — развика се управителят. — Какво правите?
— Създавам сериозни неприятности — отвърна Дан. — Искаш ли да видиш как изглеждат сериозните неприятности, господине? — Той вдигна фотьойла, на който седеше, и го метна в стената. Табелката, на която пишеше „ДОТУК С ОПРАВДАНИЯТА“, падна на пода, а книгите на перфектните рафтове се разклатиха. Взе кошчето за боклук — очите му щипеха от сълзи на раздразнение и срам — и изсипа съдържанието му върху Бланчард, след което го хвърли по главата на елена. Един слаб глас в съзнанието му се развика да спре, заобяснява му, че се държи като дете, че всичко това е глупаво и няма да му донесе нищо, но тялото му се задвижваше от изригващата в него ярост. Щом този човек смяташе да му отнеме свободата, щеше да му направи кабинета на пух и прах.
Бланчард беше вдигнал слушалката на телефона.
— Охрана! — провикна се той. — Бързо!
Дан сграбчи телефона, изтръгна го от управителя и го запрати в рафтовете. Зае се с картините, които изобразяваха лов на лисици, и на едно студено и далечно място в него осъзна, че причината за държанието му не беше само пикапът. Причината бяха ракът в костите му, туморът в мозъка му, бруталното сърце на Долината на смъртта, блъскането за билети, мръсният сребърен дъжд, Майора, селото, проваленият брак, синът, който беше заразен с бащината отрова. Всички тези неща, че и повече. Дан изтръгна картините от стената с изписано отвращение на лицето, като през цялото време Бланчард му крещеше да спре. Добър войник, помисли си ветеранът, когато се зае с книгите и започна да ги хвърля из кабинета. Добър войник, добър войник, винаги съм бил добър…
4
Хербицид, използван от армията на САЩ по време на Виетнамската война. Разпръскван със самолети над джунглите на Виетнам, той причинявал окапване на листната маса на дърветата, като по този начин разкривал позициите на виетнамските войски и техните продоволствени бази. Оказало се обаче, че е вреден не само за растенията, но и за хората — предизвиквал рак и ужасяващи генетични изменения. — Б.р.