— Братята Самчък ще контролират този пазар след три години. — Голт продължи да вдига дъмбелите като добре смазана машина. — Ако ямайците не ги убият преди това.
На няколко метра от мускулестия мъж Флинт седеше на една маса от метал и синьо стъкло и притискаше окървавена кърпа към раната на ръката си. В този момент му проблесна.
— За това ли става въпрос? За наркотици?
— Това е бизнесът ми — отвърна Голт. — Отговарям на търсенето. Не е кой знае какво.
Намираха се на платформата под тентата на райета. Пелвис беше седнал на масата срещу Флинт и се държеше за главата. На столовете около тях седяха Мич и другите двама мъже с пистолетите. Едно уоки-токи и автомат „Инграм“ бяха оставени на бяла масичка за кафе пред диван в пясъчен цвят, заедно с броеве на списанията „Хаус Бютифул“, „Вог“ и „Солджър ъф Форчън“. Флинт забеляза, че отблизо къщата на Голт не беше толкова хубава; тя беше от онези сглобяемите, а и влагата в тресавището беше изкривила стените, все едно бяха от подгизнал картон. Някои от свръзките се бяха откачили и бяха подсилени с тиксо. Щрак… щрак… щрак — звукът не идваше от джаджата за трениране на китки на Голт, а от дистанционното в ръката на Док. От петте минути, в които седяха тук, мъжът непрестанно прехвърляше стотината канала, които хващаха благодарение на сателитната чиния. Док спираше само за да погледа части от различни мексикански предавания, „Отряд Ф“ „До краен предел“, професионална борба, един рекламен блок, в който вманиачен дребен англичанин бягаше около студиото и продаваше почистващи препарати, „Семейство Флинтстоун“, видеоклипове по Ем Ти Ви, речи, проповедници и сапунени опери. След това дистанционното отново заработваше и започваше да издава звуци като хранещ се скакалец. Вниманието на Док се задържаше средно по седем секунди на предаване.
Флинт свали кърпата от ръката си и потръпна от онова, което видя. Раната беше дълга десет сантиметра и посинелите ѝ краища се нуждаеха от петдесет-шейсет шева. Ако разрезът беше с три-четири сантиметра по-надолу, щеше да бъде засегната артерия. Все още течеше гъста кръв и той притисна кърпата, която Голт му беше дал от един кош до стойката с тежести, пак към раната.
— Хей! — провикна се Док. — Това е твоят човек, Флинти! Голт, този е убиецът, когото пуснах!
Ловецът на глави погледна телевизора. Док се беше спрял на Си Ен Ен, за да гледа как се потушава затворнически бунт със сълзотворен газ, и на екрана се появи снимката от шофьорската книжка на Дан Ламбърт.
— Това е той, нали? — Той усили звука с дистанционното.
— … странен обрат в случая на Даниъл Луис Ламбърт, който е издирван за убийството на управител на банка в Шривпорт, Луизиана, и във връзка със смъртта на собственик на мотел в Александрия. След проведен снощи разпит на александрийската полиция съпругата на убития призна, че не друг, а именно тя е пребила съпруга си до смърт. — На екрана се появи снимка на навъсена жена с чорлава червена коса. — Хана Дикейн разкри пред полицията, че…
— Скука! — Док смени канала.
— Почакай! — каза Флинт. — Върни го!
— Майната ти. Сега дават „Стар Трек“, а Кърк и Спок са озвучени на испански. „Телепортирай ме, Скоооооти!“ — каза развълнувано Док, като говореше на телевизора.
Флинт вече беше наясно, че дистанционното в ръката на мъжа не спира да щрака. Той се вгледа в синьото стъкло на масата. Тази новина беше поредното ледено шило, което Бог забиваше във врата му. Ако Ламбърт беше казвал истината за собственика на мотела, то тогава дали убийството в банката наистина не беше злополука или самозащита? Щом беглецът беше такъв обезумял убиец, защо не беше взел пистолета и не го бе застрелял в парк „Базил“? Въпреки тежката ситуация, в която се намираха, и факта, че двамата с Пелвис ще умрат по неприятен начин, когато Голт свършеше с тренировката си, Флинт се засмя. Той щеше да умре, защото беше тръгнал на юг да преследва престъпник, който на практика се оказа почтен човек.
— Нещо смешно ли има? — попита Голт, който беше спрял по средата на упражнението.
— Да. — Флинт отново се засмя; имаше чувството, че ще се разплаче, но въпреки това се засмя. — Мисля, че шегата е за моя сметка.
— Кой, по дяволите, е направил тази каша в кухнята? — Разгневената и отвратена Шондра мина през една плъзгаща се стъклена врата. В ръцете си държеше табла, на която имаше пластмасова кана, две хартиени чаши и разпенена кафява течност в чаша за млечни шейкове. Тя остави таблата между Флинт и Пелвис. — В кофата за боклук е пълно с вътрешности и козина, едва не повърнах! Целият плот е в кръв, а някой не е измил тигана! Кой, по дяволите, го направи?