— О, Влак! — Сестра Каролайн беше набита жена със светлокафяви очи. — Какво се е случило с теб?
— По-късно всичко ще ви разкажа. Ще ни приемете ли?
— Винаги имаме място. Сестра Бренда, ще помогнеш ли на Влака да влезе в къщата?
— Не, не, краката ми не са счупени! — отвърна той. — Погрижете се за онзи мъж, дето лежи ей там!
Две от монахините помогнаха на Ардън да вдигне Дан на крака. Сестра Каролайн удари камбаната още няколко пъти и още две монахини се отзоваха.
— Какво е това място? — обърна се Ардън към сестра Каролайн, когато свалиха Дан от лодката.
Другата жена застина и се вгледа в родилния белег. Ардън срещна погледа ѝ.
— Този остров е метох на Ордена на Ярката светлина — отговори сестра Каролайн. — А това — тя кимна към бялото имение — е болница „Авриета Колбърт“. Мога ли да попитам как ти е името?
— Ардън Халидей.
— Откъде си?
— От Форт Уърт, Тексас. — Ардън се обърна към Влака. — Нали ми каза, че Сияйното момиче живее тук?
— Сияйното… о, разбирам. — Сестра Каролайн кимна, погледна младата жена, после Влака и отново младата жена. — Е, предпочитам да мисля, че всички сме сияйни… хм… жени. — Тя изгледа Влака със сериозен поглед. — Тя знае ли?
— Non.
— Какво да знам? — попита Ардън. — Какво става тук?
— Ще видиш — отвърна сестра Каролайн с лишен от емоции глас и даде насоки на останалите.
Двете монахини, които подкрепяха Дан, го поведоха нагоре по пътеката — едната беше млада, на около двайсет и три години, а другата — на петдесет и няколко. Сенките, които хвърляха дъбовете и плачещите върби, бяха много приятни и квартет кози наблюдаваше оттам групата от преминаващи пилигрими.
— Почакайте малко — каза някой до Дан.
Монахините спряха. Дан обърна глава и се озова лице в лице с Флинт Мърто.
Ловецът на глави си прочисти гърлото. Беше скръстил ръце на гърдите си, в случай че Клинт решеше да се покаже. Тези мили дами щяха да бъдат шокирани съвсем скоро.
— Искам да ти благодаря — каза Флинт. — Ти ни спаси живота.
— Ти стори същото за мен.
— Просто си вършех работата.
— И аз — отвърна Дан.
Двамата се гледаха известно време, докато накрая Флинт присви леденосините си очи и извърна поглед, но след малко отново погледна Дан.
— Знаеш какво трябва да направя.
— Да. — Ветеранът кимна. Все още беше малко замаян; всичко, което се случи — сутрешните събития, крепостта на Голт, престрелката, патрулната лодка, която разцепи къщата на две, този красив и зелен остров — му се струваше като моменти от странен сън. — Кажи ми какво трябва да направиш.
— Мисля… — Флинт млъкна за миг. Трябваше да си помисли много добре. Държеше бъдещето на този човек в ръцете си. — Мисля… че трябва да се махна от това проклето тресавище. Извинете ме за езика, сестро. — Той погледна пътеката и вървящия по нея мъж. — Сесил, може ли да поговорим, моля? — Флинт остави Дан, прегърна Айсли през раменете и продължиха заедно.
Колкото повече се доближаваха до къщата, толкова по-ясно му ставаше на Дан, че има нужда от сериозен ремонт. Видя поне десетина места, от които със сигурност течеше вода, когато валеше. Една част от парапета на верандата на първия етаж беше изгнила и увиснала, а няколко от колоните бяха напукани. Цялото място се нуждаеше от пребоядисване, иначе соленият бриз и влажната жега щяха да довършат дървото за много кратко време. Обзалагаше се, че основите му бяха нападнати от термити.
На тези хора тук им трябваше дърводелец.
Дан се опита да се отпусне на ранения си крак, но от болката стомахът му се сви. Отново му се зави свят и главата му затуптя. Зрението му се размаза още повече. Смяташе да се откаже, защото нямаше да успее.
— Сестри? — каза той. — Съжалявам… но всеки момент ще припадна.
— Влак! — провикна се най-възрастната монахиня. — Помогни ни!
Коленете на Дан го предадоха и пред очите му стана тъмно, когато чу Влака да казва:
— Държа го, дами. — Мъжът го метна на рамо като пожарникар — преди Дан да припадне напълно — и въпреки че самият той не беше в никак добро състояние, успя да измине последните трийсет метра до къщата.
Беше късен следобед.
Ардън се беше изкъпала и бе спала цели пет непробудни часа в легло с четири колони в стаята, в която я заведе сестра Каролайн, на първия етаж на имението отпреди Гражданската война. Преди да влезе под душа, друга монахиня на нейната възраст ѝ донесе за обяд супа от целина, сандвич със салата с шунка и студен чай. Когато Ардън я попита дали Сияйното момиче живее тук, монахинята я дари с колеблива усмивка и излезе, без да продума.