Докато вървяха към тази стая, бяха минали през дълго помещение с легла. Повечето от тях бяха заети. Под вентилаторите на тавана и искрящобелите завивки лежаха някои от пациентите на болница „Авриета Колбърт“ — смесица от мъже, жени и деца, бели, черни и латиноси. Ардън беше чула раздиращата кашлица на болни от туберкулоза, хриповете на раковоболни и бавното и затруднено дишане на умиращи хора. Монахините сновяха наоколо и предлагаха утеха. Някои пациенти видимо се подобряваха, бяха седнали на леглата и разговаряха, но на други дните им бяха преброени. Ардън чу няколко каджунски акцента, но със сигурност не всички пациенти бяха каджуни. Тя остана с впечатлението, че това е благотворителна болница за бедните, вероятно живеещи в района на делтата на река Мисисипи, които никоя болница нямаше да приеме или — в случая на възрастните, които скоро щяха да починат — да губи време с тях.
Същата млада монахиня донесе на Ардън чисти дрехи — зелена болнична нощница и памучни пантофи. Скоро след като се събуди, някой почука на вратата ѝ и тя отвори. На прага ѝ стоеше висок и слаб мъж в средата на шейсетте, облечен в шарен панталон, намачкана бяла риза с къси ръкави и тъмносиня вратовръзка. Той се представи с мек каджунски акцент като доктор Фелисиен, седна на фотьойла и я попита как се чувства, дали е в кондиция, дали я измъчват някакви болки и разни други неща. Ардън му отговори, че все още е изморена, но иначе е добре; обясни му, че е дошла тук, за да намери Сияйното момиче, и го попита дали знае какво има предвид.
— Мисля, че да — отвърна доктор Фелисиен. — Но ще се наложи да те помоля да оставим това за по-късно. Опитай се да поспиш още малко, а? — Той си тръгна, без да отговаря на повече въпроси.
Над главата на Ардън се въртеше вентилатор. Прозорецът ѝ беше с изглед към Залива и виждаше постоянно прииждащите вълни. Ливадата беше затъмнена от сенки. Предположи, че тази стая е на някой лекар или друг човек от персонала. Тя отиде в малката, но безупречно чиста баня, за да си напълни вода в хартиена чаша, погледна се в огледалото и очите ѝ се спряха на родилния ѝ белег като хиляди пъти преди това.
Ардън беше много, много изплашена.
Ами ако всичко беше лъжа? Ами ако в крайна сметка се окажеше една безсмислица? Може би Джупитър не я беше излъгал, но просто грешеше. Навярно беше видял някаква млада и красива руса жена в Лапиер като малко момче, а по-късно бе чул слуховете за Сияйното момиче — духовна лечителна, която е способна да измами времето — и бе слял историите? Но ако съществуваше Сияйно момиче, коя беше тя в действителност? Защо Влака я доведе тук и какво всъщност ставаше?
Ардън вдигна ръка и прокара пръсти по краищата на белега си. Какво щеше да прави, запита се тя, ако това петно, което беше опропастило живота ѝ, останеше на лицето ѝ до края на дните ѝ? Ами ако нямаше никакво магически лечебно докосване? И вечно младо Сияйно момиче, което носи Божия фенер в себе си?
Ардън затвори очи и опря лице в огледалото. Имаше чувството, че е стигнала много близо. Много, много близо. Но това беше някакъв жесток номер. Нищо повече от жесток номер.
Някой почука на вратата ѝ. Ардън си помисли, че ще е доктор Фелисиен с още въпроси или пък младата монахиня.
Отвори вратата и лицето, което стоеше на прага, едновременно я стресна и ужаси.
То принадлежеше на мъж. Пясъчнорусата му коса беше прилежно сресана от дясната страна на главата му, но от лявата имаше само няколко снопчета от нея. Ужасно изгаряне от тази лява страна и последващото лечение бяха превърнали кожата му в лъскав пергамент, устата му беше изкривена, а лявото му око — хлътнало в гънките на плътта. От лявото му ухо беше останал само стопен израстък, а вратът му беше осеян с белези от изгаряния. Носът му, макар и непощаден, беше избегнал сериозни наранявания и дясната страна на лицето му бе почти непокътната. Ардън отстъпи назад, а на лицето ѝ се изписа шок, който бързо беше заменен от срам. Ако някой разбираше добре какво е чувството да се стреснат и отдръпнат от теб в проява на лоши маниери и идиотизъм, то това беше тя.
Мъжът обаче не показа да е обезпокоен от реакцията ѝ. Той се усмихна. Беше облечен в тъмносини панталони, синя риза на райета и папийонка.
— Госпожице Халидей?
Ардън си спомни, че каза на доктор Фелисиен, че е неомъжена.
— Тя желае да ви види — каза мъжът с изгореното лице.
— Тя? Коя?
— О, съжалявам. Все забравям, че никой не знае името ѝ. Госпожица Катлин Маккей. Мисля, че сте дошли заради нея.