— Тя е… — Сърцето на Ардън се сви. — Тя е Сияйното момиче?
— Да, някои хора я наричат така. Ще дойдете ли с мен?
— Да! Разбира се! Дайте ми минутка! — Младата жена се върна в стаята и взе малката розова кесийка от скрина.
На път за навън минаха през друго помещение, разположено в задната част на болницата. Мъжът се спря да поговори с някои от пациентите, знаеше имената им, вдъхваше им кураж и се шегуваше с тях. Ардън нямаше как да не забележи, че някои пациенти — дори онези, които бяха много, много болни — се оживяваха в присъствието му. Видя лицата им и ѝ направи впечатление, че нито един от тях не потръпваше и не показваше никакво отвращение от него. Хрумна ѝ, че те не виждаха белезите му.
Ардън го последва по друга каменна пътека отвън, която водеше до малка горичка от орехи.
— Чух, че ви е отнело известно време, докато ни намерите — каза мъжът, докато вървяха.
— Да, така е. — Ардън сметна, че доктор Фелисиен или някой друг беше чул цялата ѝ история от Дан или от Влака.
— Мисля, че това е добър знак.
— Така ли?
— Да — отвърна мъжът и отново се усмихна. — Не е далеч, остана още малко. — Той я поведе под покрова на сплетените клони на дърветата. От другата им страна се намираше малка, но много добре поддържана бяла дървена къща със закрита веранда. От едната ѝ страна имаше градина с цветя и зеленчуци. На Ардън ѝ се замая главата, когато мъжът се качи по стъпалата и отвори вратата на верандата.
Той явно забеляза тази промяна в нея, защото я попита:
— Добре ли сте?
— Да. Просто малко ми се върти свят.
— Вдишайте дълбоко няколко пъти. Трябва да помогне.
Тя така и направи, застанала на прага на вратата. И изведнъж осъзна кой беше този мъж с изгарянията.
— Как… как се казвате? — попита го.
— Пърли Рийс.
Ардън вече знаеше отговора на въпроса си, но въпреки това краката ѝ се подкосиха. Спомни си проститутката в бара в Сейнт Насти, според която Сияйното момиче била някаква старица. Дошла в Порт Форчън при братовчед на мама. Името му било Пърли. Бил на седем, когато пострадал в пожар. Преди близо трийсет години, беше казала тя. Сияйното момиче го отвела с лодката си.
— Познавате ли ме? — попита Пърли.
— Да — отвърна Ардън. — Втората ви братовчедка ми помогна да стигна дотук.
— О. — Мъжът кимна, макар да не я разбра какво има предвид. — Мисля, че и това е добър знак. Готова ли сте да се срещнете с нея?
— Да.
Той я въведе в къщата.
29. Сияйното момиче
След като влязоха вътре, Пърли се провикна:
— Госпожице Маккей? Доведох я!
— Елате при мен! Знам, че не изглеждам никак добре, но елате при мен!
Гласът беше дрезгав и принадлежеше на стара жена, да. Дан се беше оказал прав, осъзна Ардън, ударена от първия силен юмрук на реалността. Не беше възможно една жена да остане млада завинаги. Но дори Джупитър да се беше объркал за тази част от историята, Сияйното момиче все още можеше да е способна на лечебно докосване. Ардън изпитваше ужас, докато следваше Пърли през дневна и къс коридор, за да стигнат в спалнята на жената.
Ето я и нея. Сияйното момиче лежеше в леглото си, облегната на възглавници с прасковен цвят. Слънцето се процеждаше през дантелените завеси на прозорците и пъплеше по златистите чамови дъски на дюшемето. На тавана над леглото тихичко мъркаше вентилатор.
— О — прошепна Ардън, а от очите ѝ потекоха сълзи. Тя закри уста с ръка, за да не каже нещо глупаво.
Сияйното момиче беше старица, която изглеждаше на осемдесет и пет, може би и на повече. Някога русата ѝ коса сега бе снежнобяла. Лицето ѝ беше набраздено с бръчки и осеяно с петна, но дори в това ѝ състояние личеше, че някога е била много красива. Беше облечена в бяла нощница. Тя посегна към нощното си шкафче, за да си вземе очилата с телени рамки. Движенията ѝ бяха бавни и тя стисна уста от болка. Пръстите на ръката ѝ бяха изкривени и деформирани. Не ѝ беше никак лесно да си вземе очилата. Пърли застана до нея, но не ѝ помогна да си ги сложи. Той подкрепи ръката ѝ, за да могат кривите ѝ пръсти да си свършат работата. Ардън видя, че в светлите кехлибарени очи зад стъклата все още имаше пламък. Бяха като фенери, помисли си тя. Като светещи фенери.
— Седни. — Сияйното момиче вдигна другата си ръка, чиито пръсти също бяха изкривени, и посочи един фотьойл на цветя, обърнат с лице към леглото. Гласът ѝ потрепери — дали от парализа, дали от нервност, Ардън не знаеше. Младата жена седна с разтуптяно сърце, стиснала малката розова кесийка в скута си.
— Лимонада — каза Сияйното момиче. Дишането ѝ също беше измъчено. — Искаш ли?