— Мисля, че… да.
— Мога да капна малко водка в нея. — Старицата изненадващо заговори с акцент от Средния запад.
— Ах… не. Само лимонада.
— Пърли, би ли ѝ налял? На мен обаче сложи малко водка.
Двете жени млъкнаха. Сияйното момиче се загледа в Ардън, а Ардън не знаеше къде да насочи погледа си. Много се радваше, че намери тази жена, че най-накрая беше стигнала дотук, но също така бе малко разочарована. Сияйното момиче не беше онази, за която ѝ разказваше Джупитър. Тя не можеше да измами времето и не беше духовна лечителка. Ако докосването ѝ бе лечебно, тогава защо не бе премахнала белезите от лицето на Пърли? Сълзите запариха отново в очите на младата жена; това бяха горчиви сълзи, които ѝ казваха, че е сгрешила.
Сияйното момиче — или поне онази жена, която беше безсмъртна и неостаряваща духовна лечителка — беше мит. Всъщност Сияйното момиче беше дребна, крехка и белокоса осемдесет и пет годишна старица с изкривени пръсти и затруднено дишане.
— Не плачи — каза Сияйното момиче.
— Добре съм. Наистина. — Ардън избърса очи с опакото на ръката си. — Аз… — Тя млъкна. Всеки момент сълзите ѝ щяха да се излеят като потоп. Всичко беше грешка. Един много, много жесток номер.
— Поплачи си, ако ще ти олекне. Аз също си изплаках очите първия ден.
Сълзите потекоха по бузите на Ардън. Тя подсмръкна.
— Какво имаш предвид… че ти също си плакала?
— Когато дойдох тук и разбрах… — старицата млъкна и дишането ѝ стана по-тежко — … когато разбрах, че Сияйното момиче не може просто да ме докосне и да отнеме всичко.
Ардън поклати глава.
— Аз не съм… не разбирам. Какво да отнеме?
Старицата се усмихна едва.
— Болката. Сияйното момиче не можа да изцели болката ми. С това трябваше да се справя сама.
— Но… ти си Сияйното момиче, нали?
— Аз съм Сияйно момиче.
— Ти… монахиня ли си?
— Аз, монахиня? Тцъ! Направих много щуротии като млада, за да стана монахиня! Работата е там, че ми харесваше да правя щуротии. Да гледам физиономията на баща ми… — на старицата отново ѝ се наложи да млъкне, за да успокои дишането си — … когато полицията ме водеше у дома. Не се разбирахме особено.
Пърли се върна при тях с пластмасов поднос, на който имаше две подобни на буркан чаши с лимонада.
— Вземете тази — подаде той едната на Ардън, — освен ако не искате да ви се замае главата. Госпожица Маккей обича да си попийва от време на време.
— Иска ми се да спреш да го правиш! — Старицата се обърна към Ардън: — Цели трийсет проклети години не спира да ме нарича госпожица Маккей! Сякаш съм някакво слабо малко цвете, което вехне на… — вдишване, вдишване — … което вехне на обедното слънце! Името ми е Катлин!
— Знаете, че съм възпитан да уважавам възрастните. Не пийте това прекалено бързо.
— Ще го изпия на един дъх, ако искам! — сопна се старицата, но не го изпи. — Остави ни сами, Пърли. Трябва да поговорим.
— Да, госпожо.
— Той продължава с неговите южняшки глупости! Върви да препикаеш цветята или нещо подобно!
Пърли излезе от стаята. Сияйното момиче стисна чашата си с две ръце, доближи я до набръчканата си уста и отпи.
— Ахххх, така е по-добре. — Тя погледна вентилатора на тавана, който се въртеше над тях. — Така и не свикнах с жегата тук. За известно време смятах, че няма да издържа и щях да се прибера… — вдишване, още едно — … в Индиана. Оттам съм. Евансвил, Индиана. Ти каза, че си от Форт Уърт, нали?
— Да.
— Е, това е добре. В Тексас също е горещо. — Старицата отново отпи от подправената си с водка лимонадата. — Голям родилен белег си имаш.
Ардън кимна, без да знае как да отговори.
— Дойде тук, за да се изцелиш, нали?
— Да.
— Сега седиш там и си мислиш, че си най-голямата… мислиш си, че си най-голямата глупачка на света. Дошла си тук, за да бъдеш изцелена от млада и красива жена, която никога не остарява. За която хората говорят, че ще живее вечно. Не си дошла тук… — Сияйното момиче вдиша отново и дробовете ѝ издадоха тихо хриптене — … за да гледаш как някаква старица плюе и хърка, нали?
— Така е — призна си Ардън. — Права си.
— Аз също дойдох тук, за да бъде изцелена. „Състоянието“ ми, както се изразяваше баща ми — Сияйното момиче кимна към проходилката до леглото си, — ме принуждаваше да се придвижвам с бастун… Сега едва успявам да стоя права с проходилка. От млада имам остра форма на артрит. Още откакто бях на твоята възраст, може би и отпреди това. Баща ми беше от богат род. Семейството му се занимаваше с банково дело. Те бяха много социални животни. Затова, когато прекрасната дъщеря не можеше да танцува на сакатите си… — пауза — … на сакатите си крака по социалните събития и когато белите ръкавици не можеха да се нахлузят на изкривените ѝ пръсти, тогава… тогава се викаха специалисти. Но когато и те не бяха способни да направят кой знае какво, то тогава прекрасната дъщеря се превръщаше в изгнаница. Прекрасната дъщеря започваше да прекарва все повече и повече време сама и ставаше все по-кисела. Да, пиеше. Да, спеше с всяко момче, което… което си легнеше с нея. Прекрасната дъщеря направи поредица от грозни публични сцени. Тогава един ден казаха на прекрасната дъщеря, че вече ще си има компаньон, който да я наглежда и да я държи далеч от неприятностите. Тъй като семейството се състоеше от хитри копелета, то нае една дребна и добра чернокожа жена, която не… която не знаеше какво трябва да прави за парите, които ще ѝ плащат. — Катлин Маккей отпи отново от чашата, а кривите ѝ пръсти бяха сплетени върху нея. — Тази чернокожа жена… беше от Тибоду. Това е на около осемдесет километра нагоре по магистрала „Едно“ от Гранд Айл. Споделяхме си бутилка „Канейдиън Клъб“ и тя ми разказваше чудесни истории.