— Не! — каза той, сякаш говореше на непослушно дете. — Не! — Бланчард се опули насреща му с изцъклени сини очи и полуотворена уста. Кръвта продължаваше да блика между пръстите на ветерана. Управителят се разтресе, краката му се раздвижиха и петите му заораха килима. Той се изкашля веднъж. От устата му се търкулна почервенялата му дъвка и беше последвана от още кръв, която се стече по брадичката му.
— Не-о-господи-не-моля-те-не-умирай — замоли се Дан. Нещо в него се пречупи и сълзите му текнаха. Опитваше се да спре кървенето, да върне кръвта обратно в тялото, но това не беше възможно. — Повикайте линейка! — изкрещя той. Охранителят не се помръдна. Смелостта му се беше изпарила, когато бе останал без пистолет. — Някой да извика линейка! — замоли се Дан. — Дръж се! — каза на Бланчард. — Чуваш ли ме? Дръж се!
Гърдите на управителя бяха започнали да хриптят. Звукът ужаси Дан, защото го познаваше много добре. Беше го чувал и преди в Нам — часовникът на смъртта тиктакаше.
Полицията, беше казала госпожа Дювал.
Полицията идва.
Лицето на Бланчард беше пребледняло и изглеждаше като направено от восък. Вратовръзката и ризата му бяха напоени с кръв, която продължаваше да се стича, въпреки че очите на мъжа се взираха в нищото.
Убийство, осъзна Дан. О, господи, аз го убих.
Никоя линейка не можеше да стигне навреме. Знаеше го. Куршумът беше нанесъл прекалено много поражения.
— Съжалявам, съжалявам — заповтаря ветеранът с пресипнал глас. Очите му се бяха напълнили със сълзи. — Съжалявам, мили боже, съжалявам.
Полицията идва.
Пред очите му изникнаха белезници и решетки. Видя бъдещето си зад каменни стени и ограда от бодлива тел.
Нямаше какво друго да направи.
Дан стана и стаята бавно се завъртя пред очите му. Погледна окървавените си ръце и усети миризмата на кланица.
Побягна покрай охранителя и излезе от кабинета. В коридора бяха наизлезли хора от другите отдели, но когато видяха окървавената му риза и посивялото му лице, се махнаха от пътя му. Мина покрай асансьора и се насочи към стълбището.
В края на стълбите се озова пред две врати — едната водеше обратно към касите, а на другата пишеше: „АВАРИЕН ИЗХОД! ЩЕ СЕ АКТИВИРА АЛАРМАТА!“. Дан я отвори и зазвуча пронизителна аларма. Посрещна го изгаряща светлина. Беше излязъл на паркинга до банката. Пикапът му беше на двайсетина метра от него, покрай банкомата и кабинките, които обслужваха автомобилите. Все още нямаше следа от полицейска кола. Прибяга до пикапа си, трескаво отключи вратата и седна зад волана. Двама мъже, никой от които не беше полицай, излязоха през аварийния изход и се зазяпаха в Дан, който запали двигателя, тръгна на заден ход и излезе от паркомястото. Спирачките му запищяха, когато настъпи педала, за да не се забие в паркираната зад него кола. Завъртя волана, ускори, за да напусне по-бързо паркинга, и с още едно изпищяване на спирачките и гумите зави наляво по улицата. Хвърли поглед на огледалото за обратно виждане и забеляза полицейска кола с пуснати светлини да спира до тротоара пред сградата. В мига, в който погледна през предното стъкло, видя втора полицейска кола да минава покрай него с пусната сирена, запътена към банката.
Дан нямаше представа с колко време разполага. Апартаментът му беше на осем километра на запад. Лицето му бе плувнало в пот, а воланът лепнеше от кръвта.
От гърдите му се изтръгна един стон и заседна в гърлото му.
Заплака тихичко.
През целия си живот се беше опитвал да живее правилно. Да бъде честен. Да спазва правилата и да бъде добър войник, без значение какво излизаше от този свят, пълен със змийски дупки.
Докато караше към апартамента си и се бореше с желанието да настъпи газта до ламарината, Дан осъзна какво му се беше изсипало на главата заради една глупава и безсмислена секунда.
Обезумях, помисли си той. Избърса си очите с предмишницата с татуировката на змия. От металическата миризма на кръвта и от жегата му се повдигна. Да обезумея след цялото това време.
Той осъзна, че беше направил първата крачка от едно пътуване, от което нямаше връщане.
3. Знакът на Каин