Старицата млъкна отново, за да си поеме дъх.
— Аз не ги лъжа — каза след малко тя. — Не им казвам, че могат да победят болестите си, ако доктор Фелисиен или доктор Уолкът не се казали това. Но се опитвам — давам всичко от себе си — да ги накарам да разберат чудото по начина, по който го виждаме аз и сестра Каролайн. Плътта ще умре, да. Тя ще напусне този свят, защото такъв е животът. Но аз вярвам в чудото, че дори плътта да умре, духът остава. Той продължава да съществува, също както продължава да съществува Сияйното момиче. Жените, които носят тази титла, остаряват и умират, но не и Сияйното момиче. Тя продължава да живее и да се грижи за пациентите и болницата си. Обикаля отделенията. Държи ръцете на хората. Тя живее. Така че не смей да седиш там със затворени очи и да не виждаш какво ти предлага Бог!
Устата на Ардън бавно се отвори.
— На… мен?
— Да, на теб! Болницата ще оцелее без Сияйно момиче — предполагам, че ще успее, не знам… но ужасно ще се промени. Всичките Сияйни момичета през годините са били причината това място да се запази. Но не е било лесно, казвам ти! Бури са отнасяли болницата, имало е парични проблеми, проблеми с апаратурата, трудности да се запазят… да се запазят старите сгради. Не казвам, че всичко е перфектно, съвсем не е. Ако е нямало Сияйно момиче, което да проси дарения и да се бори срещу петролните компании, които искат да добиват… да добиват нефт на самия бряг и да погубят острова ни, като държат пациентите ни будни по цели нощи, как сме щели да се справим?
Катлин затвори очи и отпусна отново глава на възглавницата си.
— Не знам. Всъщност знам… Не искам да съм последната. Не. Няма да съм тази, която ще прекъсне веригата. — Тя въздъхна и потъна в размисли. След малко заговори отново с тих и спокоен глас: — Сияйното момиче не може да бъде някоя проклета слабачка. Тя трябва да е боец и да се справя по възможно най-добрия начин с трудната работа. Но най-вече — старицата отвори очи — не трябва да се страхува да поема отговорност.
Ардън седеше напълно неподвижно и стискаше малката кесийка в ръцете си.
— Може би това не си ти. Не знам. Проклятие, изморена съм. Онези сестри в параклиса се молят ли, молят. Казах им. Казах им, че ако тя се появи, ще дойде тук. Но може би това не си ти.
Младата жена не знаеше какво да каже. Тя стана от фотьойла, но нямаше представа къде да отиде.
— Ако останеш — каза Катлин, — ако направиш онова, което трябва да се направи… ти обещавам, че никой тук няма да вижда този родилен белег. Той ще изчезне. Ще остане само лицето ти под него.
Ардън стоеше под един слънчев сноп, хваната между онова, което е било, и онова, което може да бъде.
— Върви тогава. — Гласът на Катлин беше изморен. — В болницата има радио. Фериботът от Гранд Айл може да дойде тук за половин час. Познавам човека, който държи пристанището. Той ще ти намери превоз, който да те заведе по магистрала „Едно“ до Голдън Медоу. Оттам ще си хванеш автобус. Имаш ли пари?
— Не.
— Пърли! — провикна се старицата. — Пърли! — Не получи никакъв отговор. — Ако не е отвън, вероятно е тръгнал към обора. Върви го намери и му обясни, че съм казала да ти даде петдесет долара и да се обади на пристанището.
— Обор? — Сърцето на Ардън отново заби бързо. — Какво има… в този обор?
— Коне, разбира се! Тези създания ме плашат изключително много, но Пърли ги обожава. Казах му, че някой ден някое от тях ще го срита в главата и повече няма да прекарва толкова много време там.
— Коне — прошепна младата жена и най-накрая се усмихна.
— Да, коне. Съпругът на Авриета Колбърт е бил скотовъд. Превозвали са коне в кораба си на връщане от Южна Америка. Някои от конете доплували дотук и от тях тръгнало всичко. Отглеждаме ги и ги продаваме, за да печелим пари за болницата. — Катлин се намръщи. — Какво има?
Очите на Ардън се напълниха със сълзи. Не можеше да говори, защото имаше чувството, че в гърлото ѝ е заседнала буца. Успя да се отърве от нея.
— Няма нищо. Мисля… мисля, че всичко е наред.