Дан се разтрепери. Не можеше да се спре. Стомахът му се сви, а в главата му като че ли думкаше хванат в капан маниакален барабан. Имаше чувството, че ще припадне, когато пред очите му се появиха черни точки, подобно на сипеща се пепел. След следващия завой на магистралата видя тесен черен път, който навлизаше в гората вдясно. Зави по него и продължи петдесетина метра. Гумите му вдигаха жълта прах отзад.
Дан спря пикапа, изгаси двигателя и застина под боровете с избили капки студена пот по лицето.
Стомахът му като че ли се обърна. Огънят се надигна в гърлото му и той едва успя да слезе от колата и да стигне до тревата, преди да повърне. Продължи да повръща, докато не остана нищо. Коленичи. Усещаше неприятната миризма на развалена сметана, а птичките пееха от дърветата над него.
Дръпна края на тениската си и избърса потта от бузите и челото си. Въздухът беше изпълнен с прах, а слънчевата светлина проникваше на части през короните на дърветата. Дан се опита да си прочисти ума, за да успее да измисли накъде да тръгне. Към Тексас и Мексико? Към Мексиканския залив и Нови Орлеан? Или пък трябваше да обърне пикапа, да се върне в Шривпорт и да се предаде?
Това беше най-логичното нещо, което можеше да направи, нали? Да се върне в Шривпорт и да се опита да обясни на полицията, че си е помислил, че Бланчард смята да го убие, че не е искал да изгубва контрол и че много, много, наистина много съжалява.
Каменни стени, помисли си Дан. Чакаха го каменни стени.
Най-накрая се изправи и с неуверена крачка се върна при пикапа си. Качи се в него, запали двигателя и пусна радиото. Започна да претърсва станциите; сега сигналът беше по-слаб заради разстоянието. Минаха седем-осем минути, докато попадна на сериозен и безпристрастен глас.
— … стрелба в Първа търговска банка в Шривпорт малко след три и половина този следобед…
Дан усили звука.
— … полицията смята, че разстроен ветеран от Виетнам е влязъл въоръжен в банката и е застрелял Емъри Бланчард, управител на кредитния отдел. Бланчард е починал в линейката на път за болница „Ол Сейнтс“. По-късно ще разполагаме с повече информация по темата. Продължаваме с другите новини. Градската управа и Водоснабдяване отново влязоха в спор днес, когато…
Дан се загледа в нищото, а от устата му се изтръгна тих и агонизиращ стон.
Починал на път към болницата.
Вече беше официално. Дан беше убиец.
Но защо казаха, че е влязъл в банката с оръжие?
— Това не е вярно — каза той със задушен от буцата в гърлото му глас. — Не е вярно. — Така звучеше все едно е отишъл в банката с намерението да убие някого. Разбира се, трябваше да кажат и „разстроен ветеран от Виетнам“. Като че ли искаха да го изкарат психар.
Дан беше наясно какво правеше банката. Какво щяха да си помислят клиентите им, ако узнаеха, че Бланчард е бил убит със служебното оръжие на охранителя? Не беше ли по-добре да съобщят, че някакъв луд ветеран от Виетнам е дошъл със собствен пистолет, за да си потърси жертва? Дан продължи да претърсва станциите и след две минути попадна на нова информация:
— … отведен в болница „Ол Сейнтс“, където е бил обявен за мъртъв. Полицията предупреждава, че Ламбърт е въоръжен и много опасен…
— Глупости! — ядоса се Дан. — Не съм отишъл там, за да убия някого!
Сега разбра какво щеше да стане, ако се предадеше. Нямаше да го изслушат. Щяха да го хвърлят в дупка, да я запушат с огромен камък и да го оставят да прекара остатъка от живота си в нея. Може би му оставаха още само три години на този свят, но нямаше намерение да умре в затвора и да бъде погребан в бедняшки гроб.
Включи на скорост. Реши да потегли към блатистия район на Луизиана. Оттам щеше да поеме към Нови Орлеан или Порт Артър. Може би щеше да успее да намери някой капитан на товарен кораб, който се нуждаеше от евтина работна ръка и не задаваше много въпроси. Обърна пикапа и се върна на магистрала 175. Зави надясно и отново пое на юг.
В кабината на пикапа беше като в парник въпреки отворените прозорци. Жегата го премазваше, изпиваше го. Замисли се за Сюзан и Чад. Щом новината вече беше стигнала до радиата, съвсем скоро щеше да бъде съобщена и по телевизията. Вероятно полицията вече се беше обадила на бившата му съпруга. Не му пукаше особено какво си мисли тя за него, но мнението на сина му беше от значение. Момчето щеше да си помисли, че баща му е хладнокръвен убиец и от това чак душата го болеше.
Въпросът беше какво можеше да направи, за да промени мнението му?