— Вътре е по-хладно — каза Гуин. — Тази седмица вентилаторите работят.
След известно време на размисъл Дан отвори вратата и слезе от пикапа.
— Задължен съм ви — каза той и последва чернокожия свещеник, който носеше черни панталони и светлосиня риза с къси ръкави, през задната врата на църквата. Вътре положението беше спартанско — паркетът не беше лакиран и бе изтъркан от обувките на поколения неделни посетители.
— Подготвях си службата, когато ви чух — сподели Гуин и посочи към една малка стая, която му служеше за кабинет. Отвореният ѝ прозорец беше с изглед към задния двор. Два стола, бюро, лампа, картотека и две щайги за праскови, пълни с религиозни книги, бяха натъпкани в малкото помещение. На бюрото имаше бележник и чаша с химикали. — Опасявам се, че работата не ми върви особено добре — призна свещеникът. — Понякога човек задълбава надълбоко, но не намира нищо друго освен дъното. Но не се тревожа, все нещо ще изникне. Винаги така става. Ако искате вода, ето там има чешмичка.
Гуин го поведе по коридора, от двете страни на който имаше други малки стаи. Подът скърцаше под краката им. Един вентилатор на тавана прогонваше жегата. Стигнаха до чешмичката и Дан пи от нея, за да утоли жаждата си.
— Май често пътувате? — попита свещеникът. — Елате тук вътре, можете да си полегнете.
Дан го последва през друга врата, която ги отведе в параклиса. Дванайсет редици от пейки гледаха към подиума, а слънчевата светлина, която проникваше вътре, създаваше впечатлението, че се намират под вода заради светлозелените стъкла на изрисуваните прозорци. Два вентилатора мърмореха като стари дами над главите им и се бореха за изгубена кауза. Дан седна на една пейка в средата на църквата и притисна длани към очите си, за да облекчи болката, която туптеше в главата му.
— Хубава татуировка — каза Гуин. — Някъде наоколо ли си я направихте?
— Не, не беше тук, а на друго място.
— Имате ли нещо против да попитам откъде идвате и накъде отивате?
— От Шривпорт — отвърна Дан. — Отивам в… — Той млъкна за миг. — Просто пътувам.
— Домът ви е в Шривпорт, така ли?
— Беше. — Ветеранът махна ръце от очите си. — Точно сега не съм много сигурен къде ми е мястото. — Хрумна му една мисъл. — Не видях колата ви отвън.
— О, вървя пеша от къщата ми. Живея на осемстотин метра нагоре по пътя. Гладен ли сте, господин Фароу?
— Мога да хапна нещо, да. — Странно му беше да чува това име след толкова много време. Не знаеше защо го избра; навярно защото беше видял онзи млад мъж, който молеше за работа в Долината на смъртта.
— Обичате ли бухти? Имам в кабинета си. Съпругата ми ги направи тази сутрин.
Дан му отговори, че това му звучи чудесно. Гуин отиде в кабинета си и се върна с три покрити с пудра захар бухти в кафяв хартиен плик. На ветерана му бяха необходими точно четири секунди, за да изяде едната от тях.
— Вземете си друга — прикани го Гуин, докато сядаше на пейката срещу него. — Така като гледам, не сте яли от известно време.
Втората бухта последва съдбата на първата. Гуин се почеса по издължената си челюст.
— Изяжте и третата — каза той. — Съпругата ми определено ще се зарадва, че някой е харесал тестените ѝ сладкиши. — Когато и третата бухта се превърна в история, Дан облиза захарта от пръстите си. Свещеникът се засмя — смехът му приличаше на стърженето на ръждясал трион. — Излапахте ги като камила. Да не нагънете и плика сега.
— Можете да кажете на съпругата си, че прави страхотни бухти.
Гуин бръкна в джоба на панталона си, извади сребърен часовник и погледна колко е часът.
— Сега е пет без петнайсет. Можете сам да го кажете на Лавиния, ако желаете.
— Моля?
— Вечерята е в шест. Добре сте дошли да се присъедините към Лавиния и мен. — Свещеникът прибра часовника обратно в джоба си. — Няма да е пир, но поне ще ви стопли стомаха. Мога да ѝ се обадя да сложи още една чиния на масата.
— Благодаря ви, но трябва да се връщам на пътя, след като си почина.
— О. — Гуин повдигна рошавите си бели вежди. — Решихте ли вече къде ще отидете?
Дан, който беше сплел пръстите на ръцете си, не отговори.
— Пътят няма да избяга, господин Фароу — каза тихичко свещеникът. — Не мислите ли?
Ветеранът погледна чернокожия мъж в очите.
— Не ме познавате. Може да се окаже, че съм… човек, когото не искате да пускате в дома си.