— Не, не е вярно — отвърна хладно Флинт. — Ти не би ми позволил да забравя.
Смоутс помълча няколко секунди, през които гледа служителя си през димната завеса.
— Писна ли ти от тази работа? — попита той. — Ако е така, можеш да се откажеш по всяко време. Върви си намери нещо друго. Няма да те спирам.
Устата на Флинт пресъхна. Успя да издържи надменния поглед на Смоутс, колкото можеше, но накрая отмести очи.
— Щом работиш за мен, ще следваш моите заповеди — продължи собственикът на заложната къща. — Ако правиш каквото ти кажа, ще получиш заплата. Разбираш ли какво ти говоря?
— Да — съумя да отвърне Флинт.
— Може би ще успееш да хванеш Ламбърт, може и да не успееш. Смятам, че Айсли има потенциал и искам да разбера от какво е направен. Единственият начин това да стане е като го пратя да работи с някой, а аз казвам, че този някой си ти. Така че върви да го вземеш и хващайте пътя. Пилееш ми времето и парите.
Флинт взе кутията със солети и стана. Избута ръката на брат си под ризата и я задържа там. Вече нахранен, Клинт щеше да заспи след броени минути. През повечето време брат му спеше или ядеше. Флинт погледна маймуната с три ръце във високата витрина и същият прилив на гняв, който го накара да счупи пръстите на Джуниър по-рано, едва не го заля и сега.
— Ще звънна на Айсли, за да му кажа, че си тръгнал към него — каза Смоутс. — Обади ми се от мотела.
Не съм животно, помисли си Флинт. Лицето му почервеня. Костите на Клинт се размърдаха в тялото му като човек, хванат в капана на много лош кошмар.
— Няма да стигнеш далеч, ако стоиш като истукан — прикани го Смоутс.
Флинт се извърна от маймуната с три ръце и плешивия мъж зад бюрото. Когато вратата се затвори, собственикът на заложната къща се изкикоти грубо. Коремът му се разтресе. Той загаси пурата си в мазната чиния с костите и тя изсъска в нея. Смехът му се усили.
Флинт Мърто беше на път да се срещне с Пелвис.
5. Дълъг път
Три часа след като застреля и уби човек, Дан Ламбърт седеше на закрита веранда, на чийто таван работеше вентилатор, и държеше в ръката си чаша чай от орлов нокът, а чернокожа жена му предлагаше да му сипе още от една лилава кана.
— Не искам, госпожо, благодаря ви — отвърна той.
— Ще ме извините тогава, но трябва да се връщам в кухнята. — Лавиния Гуин остави каната на плетената маса между Дан и свещеника. — Терънс и Амилия трябва да дойдат след половин час.
— Надявам се нямате нищо против, че останах. Не знаех, че синът ви ще ви идва на гости, преди съпругът ви да ме покани.
— О, не се тревожете, имаме храна в изобилие. Винаги приготвям угощение в четвъртъците. — Жената отиде в кухнята. Дан отпи от чая и се заслуша в песента на цикадите, която се носеше от зелената гора около бялата къща на семейство Гуин. Слънцето залязваше, а сенките между дърветата се уголемяваха. Свещеникът се беше разположил на плетен люлеещ се стол, обвил пръсти около чашата си с чай. На лицето му се беше настанило едно спокойствие, което беше характерно за доволните от живота хора.
— Имате прекрасна къща — каза Дан.
— И ние си я харесваме. Някога живеехме в града, но лудницата не ни понесе. На двама ни с Лавиния не ни трябва много.
— И аз имах къща. В Александрия. Бившата ми съпруга и синът ми все още живеят в нея.
— Натам ли сте се запътили?
Дан помисли известно време, преди да отговори. Сега му се струваше, че през цялото време е бил наясно, че крайната му дестинация е къщата на „Джаксън авеню“. Полицията щеше да го чака там, разбира се, но трябваше да види Чад, да каже на сина си, че случилото се е било злополука, ужасно стечение на обстоятелствата, и че не е хладнокръвният убиец, какъвто ще го изкарат вестниците.
— Да — отвърна той. — Точно натам.
— Хубаво е човек да знае накъде е тръгнал. Помага му да осъзнае къде е бил.
— Мисля, че сте дяволски прав. — Дан се усети за нетактичността си. — Ах… съжалявам.
— О, не мисля, че Господ има нещо против от време на време да използваме по-груб език, стига да спазваме заповедите Му.
Ветеранът не каза нищо. Не убивай, помисли си той.
— Разкажете ми за сина си — прикани го Гуин. — На колко години е?
— На седемнайсет. Казва се Чад. Той е… много добро момче.
— Често ли го виждате?
— Не. Майка му смята, че така е най-добре.
Преподобният изсумтя замислено.
— Според мен всяко момче има нужда от баща си.
— Вероятно сте прав. Но аз не съм бащата, от когото се нуждае Чад.