— Не обръщайте внимание на Мама — каза Пелвис Айсли с нервна усмивка. — Лае, но не хапе.
— Ти да не си… — Не, разбира се, че не беше! — Кой, по дяволите, си ти?
— Името ми е Пелвис Айсли. — Мъжът предложи пухкавата си ръка, чиито пръсти бяха отрупани с пищни и фалшиви диамантени пръстени. Флинт я изгледа и онзи я прибра след няколко секунди, сякаш се страхуваше, че го е обидил. — Мама, махни се! Дай на човека малко пространство! Заповядайте и ме извинете за бъркотията!
Флинт прекоси прага на вратата малко замаяно. Пелвис Айсли — с неговия голям корем и пухкави бузи — приличаше на двойник на Елвис Пресли от годината на смъртта му в „Грейсланд“. Той затвори вратата, заключи я и взе една чанта с хранителни продукти от най-близкия стол. Тя беше пълна, доколкото успя да види Флинт, с пакети чипс, кутии с понички и друга вредна храна.
— Заповядайте, господин Мърто, можете да се разположите тук.
— Това е някаква шега, нали? — попита Флинт.
— Сър?
Една пружина убоде задника му и едва тогава осъзна, че беше седнал на предложения му стол.
— Това трябва да е някаква… — Преди да успее да довърши, едно малко лаещо създание на кафяви и бели петна, със сплескан влажен нос и ококорени очи, скочи в скута му и започна да джафка в лицето му.
— Мама! — скастри го Пелвис. — Внимавай с обноските! — Той взе булдога и го остави на пода, но животното веднага скочи обратно в скута на Флинт. — Май ви харесва — каза мъжът и се ухили с усмивката на Елвис.
— Мразя… кучета… — отговори Флинт със своя хладен шепот. — Махни го от мен. Веднага.
— Божичко, Мама! — Пелвис взе животното и го притисна в корема си, който се поклащаше, а то продължаваше да лае и да се съпротивлява. — Не всички на света обичат щуротиите ти, чуваш ли ме? Стой мирна! — Кучето продължи да шава и това напомни на Флинт за Слинки. Влажните очи не се отделяха от него, докато почистваше космите от скута си с носната си кърпа.
— Желаете ли нещо за пиене, господин Мърто? Какво ще кажете за малко мътеница?
— Не. — От миризмата на тази напитка му се повдигаше.
— Имам мариновани свински крачета, ако желаете…
— Айсли — прекъсна го Флинт, — колко ти плати копелето?
— Сър?
— Смоутс. Колко ти плати, за да се пошегуваш с мен?
Пелвис се намръщи. Двамата със съпротивляващото се куче имаха еднакви изражения.
— Не мисля, че разбирам какво имате предвид, сър.
— Добре, шегата си я бива! Ето виж, смея се! — Флинт стана. Лицето му беше помръкнало. Огледа малката разхвърляна стая и си каза, че начинът на живот на Айсли отговаряше на човек, който обича мътеница и мариновани свински крачета. На едната стена с кабарчета беше закачен голям плакат на Елвис Пресли; това беше опасният Елвис с котешката усмивка, преди Лас Вегас да открадне Мемфис от душата му. На една масичка, подобно на просяшко угощение, бяха наредени евтини пластмасови статуетки и бюстове на Краля, картонен макет на имението „Грейсланд“, снимка в рамка, на която някогашната звезда беше застанала до навъсената си майка с празния ѝ поглед, и десетина други дрънкулки, които бяха изключително отблъскващи за Флинт. На една от стените беше закачен портрет в черно кадифе на Елвис и Исус, които свиреха на китари, вероятно пред стъпалата на рая. На Флинт му се зави свят. — Как може да живееш с всичките тези боклуци?
Пелвис се стъписа за миг, но усмивката му бързо се завърна.
— О, шегувате се с мен! — Кучето се измъкна от хватката му и скочи на пода, след което се качи на пълното с празни опаковки от „Орео“ и „Чипс Ахой“ легло и заджафка отново.
— Слушай, тъй като си имам работа, ще ти кажа само че се справи перфектно и ще се махам оттук. — Флинт тръгна към вратата.
— Господин Смоутс ми обясни, че двамата с вас ще сме партньори — изхленчи зад него Пелвис. — Обеща ми, че ще ме научите на всичко, което знаете.
Флинт се спря с ръка на дръжката на вратата.
— Каза, че двамата с вас ще преследваме беглец от закона — продължи Пелвис. — Трай, Мама!
Ловецът на глави се обърна към него с пребледняло почти колкото белия кичур в косата му лице.
— Имаш предвид… опитваш се да ми кажеш… че всичко това не е шега?
— Не, сър. Не е шега, сър. Господин Смоутс се обади. Каза, че ще дойде човек от службата, за да ме вземе. Обясни ми, че вече сте тръгнали и че двамата ще преследваме беглец от закона. Ах… това означава ли, че ще сме ловци на глави? — Пелвис прие шокираното мълчание на другия мъж като потвърждение. — Разбирате ли, точно такъв искам да стана. Изкарах детективски курс по пощата, едно списание го рекламираше. Тогава живеех във Виксбърг. Един тип, който имаше детективска агенция там, ми каза, че няма работа за мен, но ми спомена за господин Смоутс. На него винаги му трябвали — чакайте да се сетя как точно се изрази — специални таланти; мисля, че точно така каза. Както и да е, дойдох от Виксбърг, за да се срещна с господин Смоутс и същия следобед разговаряхме. Той ми предложи да поостана в града за няколко дни и каза, че вероятно ще ми даде шанс. Предполагам, че това е точно такъв, нали?